— Добре ли сте, дами?
И тогава Сол Йозефович, старецът, който по онова време е поел ангажимента да поддържа реда в парка (въпреки че длъжността му на парков пазач отдавна е заличена поради съкращения в общинския бюджет), Сол Йозефович се изправя пред тях, както винаги готов да съдейства.
— Всички ще горим в ада, господин Йозефович, ако на това му викате добре — обяснява Алсана, след като се окопитва.
Позорната племенница подбелва очи.
— За себе си говори.
Обаче опре ли до ответен удар, Алсана е по-бърза от снайперист.
— Да, да, за себе си говоря — за щастие Аллах се е погрижил.
— Добър ден, Нина, добър ден, госпожо Джоунс — поздравява Сол и чинно се покланя пред всяка. — Сигурни ли сте че сте добре? Госпожо Джоунс?
Клара не може да спре процеждащите се от ъгълчетата на очите ѝ сълзи. Не може да се разбере в този момент плаче ли или се смее.
— Добре съм… добре съм, съжалявам, че ви притесних — господин Йозефович… наистина всичко е наред.
— Не разбирам какво толкова му е смешното — промърморил Алсана. — Убийството на невинни… това ли е смешно?
— Не бих казал, госпожо Икбал, не — продължава Сол Йозефович с типичния си сдържан маниер, с който си говори по принцип, и подава кърпичката си на Клара. И трите жени са поразени — както може да поразява историята, смущаващо, без предупреждение, като изчервяване — при мисълта какво ли е преживял пазачът. Притихват.
— Е, щом всичко е наред, дами, ще вървя — казва Сол, прави знак на Клара да задържи кърпичката и връща на главата си шапката, която по стар навик е свалил.
Покланя се чинно още веднъж и се отдалечава бавно, за да продължи обиколката си обратно на часовниковата стрелка.
Щом Сол вече не може да ги чуе:
— Добре, лельо Алси, извинявам се, извинявам се… да му се не види, какво искаш?
— О, всичко искам, всичко — отговаря Алсана, гласът ѝ вече не е войнствен, звучи ранима. — Цялата проклета вселена е ясна — в черупчица. Вече нищо не разбирам, а съм в самото начало. Ти разбираш ли?
Въздъхва, без да дочака отговор, без да гледа към Нина, а нататък, към приведената отдалечаваща се фигура на Сол, която ту се показва, ту изчезва между тисовете.
— Може и да си права за Самад… за много неща. Може би наистина няма добри мъже и това се отнася дори за тези двамата, дето ги нося в утробата си… и може би не разговарям достатъчно с моя съпруг, може би съм се омъжила за непознат. Сигурно виждаш истината по-ясно от мен. Че какво знам аз… босоного провинциално момиче… никога не съм ходила в университет.
— О, Алси казва Нина, докато се движи на зигзаг из думите на Алсана като в гоблен; чувства се зле. — Знаеш, че нямах предвид това.
— Обаче не мога непрекъснато да се притеснявам и тревожа за истината. Стига ми да се притеснявам за истината, с която може да се живее. И ето ти я разликата между това да се нагълташ с морска вода и да полудееш, и това да останеш с кристалночиста мисъл, утолявайки жаждата си от извора. Позорната ми племенница вярва в лечебната сила на говоренето, нали? — казва Алсана и устните ѝ се разтягат в подобие на усмивка. — Говори, говори, говори и всичко ще се нареди. Бъди честен, разполови си сърцето и разпръсквай щедро от червената течност. Ала миналото, скъпа, е съставено не само от думи. Омъжили сме се за старци, разбираш ли? Тези тумбаци… — Алсана потупва и двата — техните татковци ще са вечно дългокраки като паяци. Единият крак в настоящето, другият — в миналото. Все едно какви си ги разправяме, това няма да се промени. Корените ще си останат заплетени. А корени се изтръгват. Виж ми градината — птиците нападат кориандъра всеки божи ден…
Щом стига портала в другия край на парка, Сол Йозефович се обръща и им маха, трите жени му махат в отговор.
Клара има чувството, че участва в пиеса, докато размахва кремавата носна кърпа над главата си. Сякаш изпраща някого на пътешествие с влак и той преминава границата между две държави.
— Как са се запознали? — пита Нина в опит да прогони облака, надвиснал над пикника им. — Имам предвид господин Джоунс и Самад Миа.
Алсана отмята глава и прави категоричен жест с ръка.
— О, във войната. Докато убивали някакви нещастници, които не заслужавали такава съдба, несъмнено. И какво получили за целия зор? Счупена ръка за Самад Миа и патрав крак за другия. Никаква файда от цялата работа, никаква.