— Десният крак на Арчи — тихичко казва Клара и посочва към бедрото си. — Парче метал, стррува ми се. Ама той не обича да говорри за това.
— О, кой го е грижа! — избухва Алсана. — По-скоро бих повярвала на Вишну, онзи многорък джебчия, отколкото да повярвам дори на една думичка, която казват тези.
Но на Клара ѝ е скъп образът на младия войник Арчи, особено когато старият увиснал сгъвач на реклами Арчи е върху нея.
— О, недей така… не знаем какво…
Алсана се изплюва с апломб на тревата.
— Опашати лъжи! Ако те са герои, къде са им геройските неща? Къде са им разните медали и подобни? Героите имат отличия. Героични такива. От самолет се виждат. Аз лично един орден не съм видяла… една снимка даже. — Алсана изгъргорва недоволно и невярващо. — Погледни, скъпа моя… не, не, трябва да го приключим този въпрос. Погледни отблизо. Погледни какво е останало. Самад има една ръка; твърди, че иска да намери бог, обаче нали именно бог го остави инвалид; и се е забил в тоя ресторант вече втора година, сервира сушено козе месо на белчовците, които не знаят какво друго да си поръчат, а Арчибалд, него ако го погледнем отблизо, какво…
Алсана млъква, защото не е сигурна дали няма да засегне Клара, ако продължи да говори, а не иска да ѝ причинява ненужна болка; ала очите на Клара са затворени и тя вече гледа отблизо; младо момиче, което гледа отблизо застаряващ мъж; довършва изречението на Алсана и по лицето ѝ се разлива зачатък на усмивка:
— … изхранва се, като сгъва хартия, мили боже!
5 Дълбоко в кореновите канали на Алфред Арчибалд Джоунс и Самад Миа Икбал
Да се върнем на въпроса: повече от чудесно с това разпореждане на Алсана да гледат отблизо на нещата; да гледат от упор директно между очите; нетрепващ и открит втренчен поглед, щателен оглед, който прониква отвъд сърцевината на материята, чак до мозъка на костите, отвъд мозъка до коремите — но въпросът е колко назад искаш да се върнеш? Колко далеч ти е достатъчно? Извечният американски въпрос: какво искаш — кръв? Най-вероятно кръвта не е достатъчна: прошепнати слова; потулени разговори; ордени и снимки; списъци и удостоверения, пожълтяла хартия, по която личат едва видими следи от кафеникави дати. Назад, назад, назад. Е добре тогава. Назад към Арчи — безупречно чист, с розово лице и зализан, достатъчно пораснал на вид на седемнайсет години, че да заблуди членовете на медицинската комисия с техните химикалки и ролетки. Назад към Самад, две години по-голям и с топлия цвят на изпечен хляб. Назад към деня, когато двамата бяха прикрепени един към друг; Самад Миа Икбал (втора редица, насам, войнико!) и Алфред Арчибалд Джоунс (живо, живо, живо), в деня, в който Арчи неволно забрави най-фундаменталния принцип на английското възпитание. Зяпаше. Стояха рамо до рамо насред утъпкания от руски танкове терен, еднакви с мъничките си триъгълни кепета, кацнали на главите им като хартиени лодчици, с еднаквите си въшкарници, натикали вкочанените си от студ ходила в еднакви черни кубинки, потънали в един и същи прахоляк. Но Арчи не можеше да откъсне очи и зяпаше. Самад реши да не го прави на въпрос, просто зачака да отмине, докато някъде седмица след като не бяха излизали от претъпкания танк, умрял от жега и останал без въздух в проклетата машинария, че на всичкото отгоре подложен и на непреклонния поглед на Арчи, се зае с разрешаването на въпроса, доколкото изпечената му тиква можеше изобщо да разрешава каквито и да е въпроси.
— Приятел, какво тъй тайнствено намираш в моята особа, че си се отнесъл така?
— Моля? — шашна се Арчи, понеже не беше от тия, които водят лични разговори по време на служба. — Никой, тоест, нищо… така де, какво имаш предвид?
И двамата шепнеха, макар че разговорът не можеше да се нарече точно личен: личният състав на танка включваше още двама редници и капитан — целия петчленен екипаж на техния "Чърчил", който прекосяваше Атина на път за Солун. Беше първи април 1945 година. Арчи Джоунс беше механикводачът, с помощник механикводач Рой Макинтош, мерачът Уил Джонсън се кривеше на един сандък пред картечницата, Томас Дикинсън-Смит седеше на леко повдигната седалка, поради което главата му се блъскаше в тавана, обаче наскоро придобитият капитански чин не позволяваше на гордостта му да омекне. Единствените живи хора, които бяха виждали в продължение на три седмици, бяха самите те.
— Имам предвид, че не е изключено да се окажем заклещени тук още две години.
По радиото изпука нечий глас и Самад, като не искаше да пренебрегва задълженията си, отговори бързо и делово.