— Бомбардираната фабрика за муниции се намира на трийсетина километра на югозапад, сър. Трябва да приберем каквото можем, сър. В 16:47 часа редник Ик-Бол ми предаде радиосъобщение, което ни уведомява, че този район, доколкото може да се прецени от въздуха, не е незавзет, сър — докладва Арчи.
— Това не е война — тихо прошепна Самад.
Две седмици по-късно, докато Арчи проверяваше пътя им към София, Самад каза без конкретен адресат:
— Не би трябвало да съм тук.
Както обикновено, всички се направиха, че не са го чули; най-вече Арчи, който по някакъв начин искаше да чуе.
— Нали разбирате, аз съм образован. Обучен съм. Би трябвало да летя с Кралските военновъздушни сили, да обстрелвам от въздуха! Аз съм офицер! Не съм някакъв си там молла или сипахи, тръгнал да се бие по клефки. Прадядо ми Мангал Панде… — огледа се, за да получи изискуемия при споменаването на името израз на уважение, но бе посрещнат от безизразни кръгли английски физиономии, затова продължи: —…беше велик герой на Индийското въстание.
Тишина.
— От 1857 година! Именно той изстреля първия напоен с омраза и потопен в свинска мас куршум и го запрати в небитието!
По-продължителна, по-гъста тишина.
— Ако не беше сакатата ми ръка — продължи Самад, като псуваше наум пилешката историческа памет на англичаните, повдигна петте мъртви, силно извити пръсти от обичайното им място на гърдите си, — тази проклета ръка, с която ми се отблагодари за всичките усилия безполезната Индийска армия, щях да съм достоен наследник на неговите постижения. Защо съм сакат ли? Защото индийската армия знае повече как се целуват задници, отколкото как се води ожесточено сражение! Никога не стъпвай в Индия, сапьор Джоунс, скъпи мой приятелю, там ходят само от глупак нагоре. Глупаци, сикхи и панджабци. А сега и цялото това шушукане за независимост — дайте независимост на Бенгал, ето това казвам Арчи — оставете Индия да се гушка с англичаните, след като така ѝ харесва.
Ръката му се отпусна безжизнено край тялото и се кротна като старец след пристъп на гняв. Самад винаги се обръщаше към Арчи, сякаш двамата са в комбина срещу другите в танка. Колкото и да го отбягваше Арчи, тези четири дни непрестанно зяпане ги бяха свързали като че с копринена нишка, която Самад подръпваше при всяка възможност.
— Виж, Джоунс — каза Самад, — голямата грешка на вицекраля беше, че изобщо даде някаква власт на сикхите, схващаш ли? Само защото постигнаха ограничен успех с неверниците в Африка, той каза: Да, господин Човек, с плувнало в пот тлъсто лице и смешен псевдоанглийски, с тюрбан, чучнат като гигантско лайно на главата ти, можеш да бъдеш офицер, ще поиндийчим армията; хайде, вървете и се бийте в Италия, рисалдар майор[9] Пугри, дафадар[10] Пугри от добрата стара английска армия!
Грешка! И после вземат мен, герой от Девета северна бенгалска кавалерия, герой от Бенгалските военновъздушни сили, и ми казват: "Самад Миа Икбал, Самад, ще ти окажем голяма чест. Ще се биеш в континентална Европа — няма да гладуваш и да пиеш собствената си урина в Египет или Малайзия, не — ще се биеш с всеки Ханс, който ти попадне пред погледа". На самия му праг, мерач Джоунс, на прага му. И така! Заминах. Италия, викам си, хм, ето там ще покажа на английската армия, че мюсюлманите от Бенгал се бият като всеки сикх. По-добри! По-силни! И са най-добре образованите, и са с чиста кръв — ние сме замесени от офицерско тесто.
— Индийски офицери? На куково лято — включи се Рой.
— Първия ми ден там — продължи Самад — от въздуха унищожих нацистка засада. Като пикиращ орел.
— Да бе, да! — изгледа го Рой.
— На втория ден обстрелях от въздуха врага, докато приближаваше Готическата линия, разкъсваше отбранителния фронт на Аржента и отблъскваше Съюзниците през долината на река По. Самият лорд Маунбатън би дошъл да ме поздрави лично. Би я стиснал тази ръка. Ала всичко това беше осуетено. Знаеш ли какво стана на третия ден, сапьор Джоунс? Знаеш ли как осакатях? Млад мъж в разцвета на силите си?