— Не — тихо пророни Арчи.
— Един копелдак, Джоунс, идиот сикх. Както си стояхме в окопа, пушката му гръмна и ме простреля в китката. Но аз не позволих да я ампутират. Всяка частица от моето тяло идва от Аллах. И всяка частичка ще се върне пак при него.
И така, Самад се озова в разпасаната мостостроителна дивизия на армията на Нейно величество заедно с останалите загубеняци; с такива като Арчи, като Дикинсън-Смит (в чието досие бе записано: "Риск: хомосексуалист"), с безмозъчни типове като Макинтош и Джонсън. Отрепките на войната. Както ги наричаше умилително Рой: калпавият батальон. До голяма степен проблемът със снаряжението беше свързан с капитана на Първи щурмови полк: Дикинсън-Смит не беше никакъв войник. И категорично не ставаше за командир, макар да не бе първият в рода си на подобен пост. Той бе извлечен от бащиния си колеж пряко волята си, принуден беше да съблече бащиния халат и бе изпратен на фронта — по примера на баща си. И на неговия баща преди това, и на бащата на неговия баща преди това, и така до безкрай. Младият Томас се бе примирил със съдбата си и се бе отдал на упорити и съсредоточени усилия (в продължение на цели четири години) да добави и своето име в набъбващия списък с представители на рода Дикинсън-Смит, чиито имена бяха гравирани на продълговата паметна плоча в село Малко Марлово, предвидена за гроба с натъпканите като сардини членове на семейството — гроб, извисяващ се гордо насред историческото гробище.
Мъжете в рода бяха падали в жертва на шваби, маври, жълтури, неверници, жабари, шотландци, латиноси, зулуси, индианци и индийци, а един дори беше отстрелян погрешка, защото шведски ловец в Найроби го взел за бягащо окапи. По традиция представителите на рода Дикинсън-Смит бяха ненаситни в желанието си да гледат как кръвта на Дикинсън-Смит се лее на чужда земя. А когато не бяха на война, Дикинсън-Смит се занимаваха с положението в Ирландия — нещо като курорт на смъртта за фамилията, — което си къкреше от 1600 година насам и не показваше признаци на подобрение. Ала умирането не е лесна работа. И въпреки че възможността да се метнат пред какво да е смъртоносно оръжие бе привличала като магнит Дикинсън-Смит през вековете, конкретно този Дикинсън-Смит явно не го умееше това изкуство. Горкичкият Томас се отличаваше с друга страст към екзотични територии. Искаше да ги опознае, да ги обгрижва, да се учи от тях, да ги обича. В играта на война той не желаеше да участва.
Дългата история за пътя на Самад от апогея на военното достижение в Бенгалския корпус до Калпавия батальон беше разказвана и преразказвана пред Арчи — в различни разновидности и с разкрасявания — по веднъж на ден в продължение на две седмици, все едно дали той слушаше, или не. Макар и досадно, си беше направо хит в сравнение с другите разкази за провал, които изпълваха дългите нощи и държаха мъжете от Калпавия батальон в предпочитаното им състояние на демотивираност и отчаяние. Добре познатият репертоар включваше трагичната смърт на годеницата на Рой — фризьорка, която се подхлъзнала на комплект ролки и си счупила врата на мивката; невъзможността на Арчи да учи в гимназия, защото майка му не можела да си позволи да му купи униформата; множеството убити роднини на Дикинсън-Смит. А що се отнася до Уил Джонсън, денем той не говореше, но бълнуваше насън и лицето му красноречиво говореше за повече трагични трагедии, отколкото някой би посмял да разчовърка. Калпавият батальон си кара така известно време пътуващ цирк от недоволства, който се носеше безцелно из Източна Европа; изроди и глупаци без друга публика, освен самите те, които се редуваха да излизат на арената и да бъдат зрители. Докато най-накрая танкът се дотътри до ден, какъвто Историята не помнеше. Този Спомен не направи усилие да се задържи. Рязко потънал камък. Изкуствен зъб, поел безшумно към дъното на чашата. Шести май 1945 година.
Някъде около 18:00 часа на шести май 1945 година нещо в танка изтрещя. Не беше бомбен взрив, а механична повреда, и машината плавно спря. Намираха се в българско селце някъде между Гърция и Турция селце, с което на войната ѝ бе писнало да се занимава, затова го беше оставила на мира и хората постепенно си бяха възвърнали почти нормалния ритъм на живот.
— Добре — каза Рой, след като се запозна със ситуацията. — Двигателят гръмна и една от веригите се скъса. Ще трябва да повикаме помощ по радиото и да си налягаме парцалите, докато някой ни обърне внимание. Нищо не може да се направи.
— Няма да се опитваме да го поправим сами, така ли? — попита Самад.