— Дъвка! Моля, господине!
До четвъртия ден около танка бяха започнали да се събират деца, привлечени от грозните убийства, зеленоокия красавец Самад и американските дъвки на Арчи.
— Господин Войник — подхвана предпазливо на английски дребничко като врабче момче с кестенява коса, — дъвка моля благодаря.
Арчи си бръкна в джоба и извади пет тънки розови лентички. Момчето авторитетно ги разпредели между приятелите си. Заеха се да дъвчат бясно, от усилието очите им аха да изхвръкнат от орбитите. После, щом сладостта изчезна, хлапетата зяпнаха притихнали и със страхопочитание своя благодетел. Няколко минути по-късно същият хърбавелчо бе изпратен още веднъж като народен представител.
— Господин Войник — простря ръка той. — Дъвка моля благодаря.
— Нямам повече — каза Арчи с помощта на сложен жестомимичен език. — Нямам повече.
— Моля, благодаря. Моля? — настойчиво повтори момчето.
— О, боже — сопна се Самад. — Трябва да оправим радиото и да пуснем тая проклетия. Да се залавяме, а?
— Дъвка, господине, господин Войник, дъвка. — Изрече го едва ли не като напев; децата заповтаряха няколкото думички, които бяха научили, като сменяха произволно словореда.
— Моля? — Момчето простря ръка толкова настойчиво, че чак се надигна на пръсти. Внезапно отвори длан и се усмихна кокетно, готов да се пазари. В шепата му зеленееха четири банкноти, смачкани като шепа трева. — Долари, господине!
— Откъде ги взехте? — попита Самад и посегна да ги грабне. Момчето се оказа по-бързо. Непрекъснато пристъпваше от крак на крак — дяволитият танц, който децата научават по време на война. Най-елементарният вариант на това да си постоянно нащрек.
— Първо дъвката, господине.
— Кажи ми откъде ги взе. Предупреждавам те, няма да позволя да ме правиш на глупак.
Самад посегна към момчето и успя да го докопа за ръкава на ризата. Малкият се задърпа отчаяно в опит да се освободи. Приятелите му заотстъпваха, готови да зарежат своя компрометиран водач.
— Убихте ли някого, за да му вземете парите?
На челото на Самад се бе очертала релефна вена, готова да се пръсне всеки момент. Обзе го желание да се впусне да защитава една страна, с която нямаше нищо общо, и да отмъсти за убийството на хора, които не биха го разпознали на улицата. Арчи остана изумен. Това беше неговата родина; по своя си личен, хладнокръвен, средностатистически начин той бе важен прешлен в гръбначния стълб на тази страна, макар да не се чувстваше ни най-малко важен.
— Не, господине, не, не. От него. Него.
Протегна свободната си ръка и посочи голяма порутена и къща, която се мержелееше като унила кокошка в далечината.
— Някой от онази къща ли уби нашите хора? — изрева Самад.
— Какво казвате, господине? — изквича момчето.
— Кой е там?
— Той е доктор. Той е там. Но болен. Не движи. Доктор Болен.
Шепата останали смелчаци потвърдиха името. Доктор Болен, господине, доктор Болен.
— Какво му е?
Момчето, поласкано от вниманието, изимитира плачещ човек.
— Англичанин? Като нас? Германец? Французин? Българин? Грък? — Самад пусна момчето, изморен от неуместно и изразходваната енергия.
— Той никой. Просто доктор Болен — махна с ръка момчето. — Дъвка?
Няколко дни по-късно помощ все още нямаше. Напрежението да си постоянно нащрек в такова приятно селце започна да спада и двамата малко по малко започнаха да свикват със своеобразния цивилен живот. Вечеряха в хоремага на стареца Гозан. Плащаха по пет цигари на човек за порция блудкава супа. Риба се продаваше срещу бронзов медал без особена стойност. Тъй като дрехите на Арчи съвсем се бяха прокъсали, той носеше една от униформите на Дикинсън; също така се сдоби с част от отличията на загиналите и те се превърнаха в разменна монета за стоки от първа необходимост и глезотии: кафе, сапун, шоколад. За малко свинско се раздели с картичка на Дороти Ламур, която носеше в задния си джоб, плътно притисната до задника му, още от влизането в армията.
— Хайде, Сам, приеми го като купони — това са купони за храна; ако искаш, когато се сдобием със средства, ще си ги изкупим обратно.
— Аз съм мюсюлманин — избута чинията със свинско Самад. — И моята Рита Хейуърд ми помага да остана насаме със собствената си душа.
— Няма ли да ядеш? — поинтересува се Арчи, докато унищожаваше лакомо двете парчета месо в чинията си. — Странна работа, мен ако питаш.
Не ям свинско поради същата причина, поради която ти като англичанин никога не би доставил истинско удоволствие на една дама.
— И защо? — прекъсна за момент пиршеството Арчи.
— Това ни е в културата, приятелю. — Помисли за момент. — Може и да е по-дълбоко. В мозъка на костите ни.