Значи ти е бил дядо? — попита Арчи, след като историята бе разказана, луната се скри зад облаците и той остана уместно впечатлен. — Истинският ти дядо, кръвният.
— Прадядо.
— Хм, и това ако не е нещо. Знаеш ли, спомням си от училище — много добре си го спомням, История на колониите, господин Джъгс. Плешив, ококорен, голям гадняр — имам предвид господин Джъгс, не дядо ти. Винаги намираше начин да ти привлече вниманието, пък било то и с помощта на чертожна линия в тила… Знаеш ли, в някои подразделения все още се намират такива, дето си викат едни на други панде, ако някой си пада малко нещо бунтар… Нямах представа откъде идва… Панде бил бунтар, не харесвал англичаните, изстрелял първия куршум на Въстанието. Сега си го спомним съвсем ясно. И този човек ти е бил дядо!
— Прадядо.
— Виж ти, виж ти. И това ако не е нещо — продължи да се диви Арчи, вдигна длани зад тила си и се изопна по гръб на тревата, за да погледа звездите. — да носиш в кръвта си частица от историята. Сигурно е стимулиращо. Аз съм Джоунс. Нещо като Смит, почти същото. Ние сме никой… Баща ми имаше една приказка: "Ние сме плявата, момчето ми, плявата". Не че това някога ме е притеснявало, да ти кажа. Гордея се със семейството си така или иначе. Добрият честен английски поданик. Но все пак в твоето семейство е имало герой!
Самад се наду от гордост.
— Да, Арчибалд. Точно това е думата. Естествено, всичките онез жалки английски академични персони омаловажават личността му, защото не могат да понесат да окажат на един индиец полагаемото му се. Но той беше герой и всяка моя стъпка в тази война бе в сянката на неговия пример.
— Вярно е, прав си — замислено отрони Арчи. — У дома не се говори много за индийците; със сигурност няма да им се понрави, ако наречеш един индиец герой… Всеки би те изгледал малко странно.
Самад внезапно го сграбчи за ръката. Беше гореща, едва ли не трескава, помисли си Арчи. Никога не му се беше случвало друг мъж да го хване за ръката; инстинктивно понечи да се дръпне или да го перне, нещо такова, но после се сети, че индийците са адски емоционални, нали така? Пикантната храна и въобще.
— Моля те. Направи ми една голяма услуга, Джоунс. Ако чуеш някой… като се прибереш у дома… ако се прибереш, ако се приберем у дома, всеки в своя си дом, ако чуеш някой да говори за Изтока… — На това място гласът му се извиси с една октава нагоре, натежа и се изпълни с тъга. — Не ги съди. Ако ти кажат: те са такива или те са онакива, или: те мислят едикак си… не изказвай мнение, докато не научиш всички факти. Защото тази земя, която наричат "Индия", е позната с хиляди имена и е населена от милиони хора, и ако си мислиш, че ще намериш и двама еднакви сред цялото това множество, грешиш. Това е просто игра на лунната светлина.
Самад пусна ръката на Арчи и заровичка в джоба си, натопи пръст в кутийка бял прах, която държеше там, и внимателно го пъхна в устата си. Наведе се към стената и прокара пръстите си по камъка. Малка черквица, мисионерска, превърната в болница и изоставена, когато гърмът на снарядите започнал да тресе прозорците. Самад и Арчи се бяха пренесли да спят там заради тънките дюшеци и големите светли прозорци. Самад освен това бе развил интерес и към (заради самотата, така си казваше; заради меланхолията) морфина на прах, който се намираше тук-там из шкафовете в цялата сграда; скрити яйца от пристрастяваща великденска пътечка. Винаги когато Арчи отиваше да пикае или да пробва за пореден път да установи радиовръзка, Самад претърсваше черквицата, преравяше шкаф след шкаф като грешник, който влиза от изповедалня в изповедалня. После, открил миниатюрното шишенце на греха, бързаше да втърка малко от съдържанието му във венците си или да смеси щипка с тютюна в лулата, а накрая се отпускаше по гръб на хладните плочки и съзерцаваше царствените извивки на църковния купол. В тази църква имаше толкова много изписани думи. Думи, оставени преди триста години от недоволни хора, които не искали да платят такса за погребение по време на епидемията от холера. Били заключени вътре от продажен земевладелец и оставени да умрат там — но не преди да покрият всички стени с писма до семействата си, стихове, закани за вечно неподчинение. Самад беше харесал историята още щом я чу първия път, но я разбираше най-добре под въздействието на морфина. Тогава всеки нерв по тялото му се съживяваше и информацията — цялата информация, съдържаща се във вселената, цялата информация по стените — се отприщваше и потичаше през него като електричество по наземен кабел.