След което главата му се разтваряше като шезлонг. А той поседяваше известно време и наблюдаваше как светът си продължава напред. Онази нощ, след като взе една идея по-голяма доза, отколкото му беше достатъчно, Самад почувства ума си особено бистър. Сякаш езикът му бе намазан с масло, а светът бе полирано мраморно яйце. Усети връзката с мъртвите отцепници, те бяха братя на Панде — всеки бунтар, мислеше си Самад, е негов брат, — де да можеше да си поговори с тях за следата, която оставят в света. Достатъчна ли е? Когато дойде смъртта, наистина ли е достатъчна? Бяха ли доволни от хилядата думи, които са оставили след себе си?
— Ще ти кажа нещо, без да искам каквото и да било в замяна — обяви Арчи, проследил погледа на Самад и зърнал отражението на църковния купол в очите му. Ако ми оставаха само няколко часа живот, бих ги прекарал в рисуване по този таван.
— Кажи ми — попита Самад, подразнен, задето са го изтръгнали от приятното съзерцание — какво голямо предизвикателство си готов да поемеш в часовете преди смъртта си? Може би да разгадаеш Великата теорема на Ферма? Да овладееш философията на Аристотел?
— Моля? На кого? Не. Бих… любил дамаотговори Арчи, на когото липсваше опит в тази сфера и поради тази причина звучеше превзето. — Нали се сещаш… за последен път.
Самад прихна.
— По-скоро за пръв път.
— О, я стига, говоря сериозно.
— Добре. Ами ако наоколо не се забелязват "дами"?
— Е, човек винаги би могъл — и тук Арчи стана червен като репичка и със следващото скрепи дружбата помежду им по своя си начин — да раздруса салама, както казват в армията!
— Да раздруса салама! — възкликна високомерно Самад. — И това е последното, което би искал да направиш, преди да изоставиш смъртното си тяло: да "раздрусаш салама". Да достигнеш оргазъм.
Арчи, родом от Брайтън, където никой никога при никакви обстоятелства не използваше думи като оргазъм, започна да се тресе истерично от притеснение.
— Кой е смешен? Какво му е смешното? — попита Самад, докато разсеяно палеше цигара, въпреки жегата, а морфинът бе отнесъл мислите му надалеч.
— Никой — запелтечи Арчи. — Нищо.
— Нима не виждаш, Джоунс? Нима не виждаш… — Самад лежеше от кръста надолу извън прага, от кръста нагоре в църквата, вдигнал ръце към тавана —… намерението? Те не са друсали салама, не са биели белтъка — търсели са нещо по-постоянно.
— Не виждам никаква разлика, честно — каза Арчи. — Мъртвият си е мъртъв.
— О, не, Арчибалд, не — прошепна печално Самад. — Не го вярваш. Трябва да живееш живота си с ясното съзнание, че действията ти остават. Ние сме създания на последствията, Арчибалд — посочи църковните стени той. — Те са го знаели. Прадядо ми го е знаел. Един ден и децата ми ще го знаят.
— Нашите деца! — развесели се Арчи. Вероятността да има поколение му се струваше толкова далечна.
— Нашите деца ще се родят от нашите действия. Нашите случайности ще се превърнат в тяхна съдба. О, действията ще останат. Въпрос е само как ще постъпиш, когато ножът опре до кокала, приятелю. Когато пиесата е към своя край. Когато стените се срутват, небето е черно, а земята се тресе.
В този момент ние сме нашите действия. И няма никакво значение дали те наблюдава Аллах, Исус, Буда или пък не те наблюдава никой. В студени дни виждаме дъха си, в горещи не. И в двата случая дишаме.
— Знаеш ли — подхвана Арчи след кратка пауза, — тъкмо преди да напусна Феликстоу видях една нова машинка, която може да сцепи нещо на две, а в края ѝ се завиват различни неща — гаечен ключ, чук, дори тирбушон. Сигурно е много полезно нещо, когато човек е на зор. Да ти кажа, адски ми се ще да имам такова нещо.
Самад изгледа Арчи за момент, после поклати глава.
— Хайде, да влизаме. Тази българска храна… направо ми се преобръща стомахът. Искам да поспя.
— Блед ми се виждаш — помогна му Арчи да се надигне от стъпалата.
— Заради греховете ми е, Джоунс, заради греховете, въпреки че спрямо мен са извършвани повече грехове, отколкото самият аз съм вършил. — Самад се изкикоти.
— Моля?
Затътриха се навътре, Арчи наведен настрани под тежестта на Самад.