— Ял съм нещо — каза Самад с остър като бръснач английски акцент, — което всеки момент ще изрази несъгласието си с мен.
Арчи знаеше прекрасно, че Самад краде морфин от шкафовете, но се съобразяваше с нежеланието на приятеля си да го сподели, затова каза само: "Хайде да си лягаме" и помогна на Самад да стигне до дюшека.
— Да — отвърна Арчи, като се опита да си представи какво ли би било да се разхожда по кея на Брайтън със Самад.
— Защото ти си рядко срещан англичанин, сапьор Джоунс. Считам те за свой приятел.
Арчи не знаеше за какъв точно счита Самад, но се усмихна учтиво, признателен за изразените чувства.
— Ще вечерямети, аз и жена мипрез 1975 година. Когато сме чичковци с шкембета, седнали върху камари банкноти. Все ще намерим начин да се срещнем.
Арчи, подозрителен към чуждоземната храна, се усмихна едва.
— Ще се познаваме цял живот!
Арчи сложи Самад да си легне, след което на свой ред се пъхна под завивките и се намести в положение за спане.
— Лека нощ, приятелю — каза Самад с неприкрито доволство в гласа.
На сутринта в селото настана суматоха. Събуден от крясъци и шумен смях, Самад се намъкна в униформата и стисна пушката си. Пристъпи в опаления от слънцето двор и завари руски войници в сивкави униформи да играят на прескочи кобила и да отстрелват консерви по главите си, да хвърлят ножове по забучени на кол картофи, всеки украсен с две черни клечки вместо мустаци. Осъзнал с покруса случващото се, Самад се строполи на предните стъпала, въздъхна и отпусна длани върху коленете си, обърнал лице към слънцето. Миг по-късно Арчи довтаса тичешком, като се препъваше по пътя, полунавлякъл панталона си, размахал пистолет, озъртайки се за врага, и в страха си изстреля куршум във въздуха. Групичката продължи веселбата си, без да обърне внимание. Самад дръпна Арчи лениво по крачола и му направи знак да седне.
— Какво става? — попита Арчи с воднисти очи.
— Нищо. Абсолютно нищо не става. На практика сяда.
— Но това може да са ония, дето…
— Виж картофите, Джоунс.
Арчи се заоглежда трескаво.
— Какво общо имат тука картофите?
Това са Хитлерови картофи, приятел. Зеленчуци диктатори. Бивши диктатори. — Издърпа един от кола. — Виждаш ли мустачките? Край, Джоунс. Някой е приключил вместо нас.
Арчи стисна картофа в шепата си.
— Като автобус, Джоунс. Изпуснахме шибаната война.
Арчи подвикна на един върлинест руснак, замахнал с копие към Хитлеров картоф.
— Говориш ли английски? Кога свърши?
— Битката ли? — Онзи се изсмя невярващ. — Вече две седмици, другарю! Ако искаш още, върви в Япония!
— Като автобус — поклати глава Самад. В сърцето му се надигаше ярост, в гърлото му се събираше злъч. Тази война трябваше да бъде неговата възможност. Трябваше да се прибере у дома, увенчан със слава, след което да се завърне победоносно в Делхи. Кога друг път ще му се отвори възможност? Такава война повече нямаше да се случи, всеки го знаеше. Войникът, който бе говорил с Арчи, се отдалечи. Носеше лятна руска униформа: фина материя, висока яка и голяма тумбеста шапка; внушителният му кръст бе препасан с колан, чиято тока улавяше слънчевите лъчи и ги запращаше директно в окото на Арчи. Щом блясъкът отмина, Арчи се вгледа в голямото открито лице, леко присвитото ляво око и пясъчнорусата коса, щръкнала в различни посоки. Като цяло, виждаше пред себе си масивно привидение в ярко утро, а когато онзи заговори, от устата му свободно се изля английски с американски акцент, който се плискаше в ухото на слушателя като прибой.
— Войната свърши преди две седмици, а вие още не знаете?
— Радиото ни… не… — изречението на Арчи увисна неловко във въздуха.
Войникът се ухили широко и се здрависа крепко с двамата.
— Добре дошли в мирните времена, господа! А мие си мислехме, че руснаците са зле информирани! — Пак се засмя гърлено и звучно. Обърна се към Самад и попита: — Е, къде са другите?
— Няма други, другарю. Другите от танковия екипаж са мъртви, а от батальона ни — ни вест, ни кост.
— Значи не сте тук с конкретна цел?
— Хм… не сме — внезапно се сконфузи Арчи.
— Цел, казваш, другарю — продължи Самад и в същия миг усети, че му става ужасно зле на стомаха. — Войната свърши, така че се озовахме тук без съвсем никаква цел. — Усмихна се мрачно и стисна ръката на руснака със здравата си ръка. — Ще влизам. Слънцето — присви очи той. — Тормози ми зъркелите. Радвам се, че се запознахме.
— Да, и аз — отвърна руснакът и изпрати с поглед Самад, който се скри в утробата на църквата. — Странен тип — додаде към Арчи.
— Аха — потвърди Арчи. — А вие защо сте тук? — попита, докато вземаше предложения му от руснака качак. Оказа се, че войникът и другите седмина с него са на път за Полша, за да освободят трудовите лагери, за които от време на време се говореше шепнешком. Бяха спрели тук, на запад от Токат, за да си хванат някой нацист.