— Но тук няма никого, друже — любезно го уведоми Арчи. — Само двамата с индиеца сме и шепа старци и деца от селото. Всички други или са умрели мърцина, или са в далечна чужбина.
— Мърцина — чужбина… мърцина — чужбина — взе да повтаря руснакът, доста развеселен, въртейки кибритена клечка между палеца и показалеца си. — Добре го каза… звучи забавно. Е, виж, и аз бих си помислил същото, но разполагаме с надеждна информация — всъщност дължим я на вашите мини служби, — че точно в този момент на това място, ей в онази къща, се крие офицер с висок чин. Там. — Посочи къщата на хоризонта.
— Докторът? Едни хлапета ни разказаха за него. Да ти кажа, сигурно вече се е насрал в гащите, че сте го погнали; викат му доктор Болен. Ха, значи не е англичанин, така ли? Изменник, такъв някакъв?
— А? О, не. Не, не, не. Доктор Марк-Пиер Пере. Млад французин. Голям мозък. Същински гений. Още отпреди войната е работил за нацистите — учен е. По програмата за стерилизация, а после и във връзка с политиката за евтаназия. Вътрешногермански дела. Той е от най-лоялните.
— Да му се не види! — възкликна Арчи и съжали, че не може да схване какво означава всичко това. — И сега к'во ще правите?
— Ще го хванем и ще го закараме в Полша, където с него ще се разправят съответните власти.
— Съответните власти — повтори Арчи, все още впечатлен, но някак разсеян. — да му се не види.
Способността за съсредоточаване при Арчи беше минимална и в случая бе разколебана от странния навик на едрия руснак да гледа едновременно в две посоки.
— Тъй като информацията, която получихме, бе изпратена от вашите тайни служби, а ти си с най-висок чин от тук присъстващите, капитан… капитан…
Стъклено око. Имаше изкуствено стъклено око, управлявано от своенравен мускул.
— Боя се, че не ви знам нито името, нито чина — призна руснакът, забил едното си око в Арчи, докато с другото оглеждаше пълзящия около църковната порта бръшлян.
— На кого? На мене? Джоунс — отвърна Арчи, докато следеше трептящия поглед на руснака: дърво, картоф, Арчи, картоф.
— Е, капитан Джоунс, за нас ще бъде чест, ако застанете начело на малката ни експедиция нагоре по хълма.
— Капитан? Моля? Момчета, нещо сте се объркали — успя да избегне притегателната сила на окото Арчи и се съсредоточи върху себе си и по-конкретно върху лъскавата, закопчана догоре униформа на Дикинсън-Смит. — Не съм никакъв…
— Двамата с лейтенанта с удоволствие ще поемем акцията — чу се глас зад него. — Вече доста време бездействаме. Крайно време е да влезем обратно в играта, както се казва.
Самад се беше приплъзнал към стълбите на входа безшумно като сянка, и той в униформа на Дикинсън-Смит, с цигара, увиснала небрежно от долната му устна като изискано изречение. Той винаги бе изглеждал добре, а сега, облечен с лъскавите копчета на властта, въздействието бе още по-умопомрачително; в ослепително яркия ден, застанал в рамката на вратата, представляваше доста внушителна фигура.
— Приятелят ми искаше да каже — продължи с най-напевния си и очарователен англо-индийски тембър Самад, — че не е проклетият капитан. Аз съм проклетият капитан. Капитан Самад Икбал.
— Другарят Николай — Ник — Песоцки.
Самад и руснакът се засмяха от сърце и пак се здрависаха. Самад запали цигара.
— Това е моят лейтенант. Арчибалд Джоунс. Дължа ви извинение за странното си поведение по-рано. Местната храна не ми понася. А сега на въпроса: тръгваме довечера, след мръкнало, нали? Лейтенант? — обърна се Самад към Арчи с едва сдържана настойчивост.
— Да — избоботи Арчи.
— Между другото, другарю — каза Самад и драсна клечка кибрит по стената, за да я възпламени, — надявам се нямате против да ви попитам: окото ви стъклено ли е? Съвсем като истинско е.
— Да! Купих си го в Петербург. Моето остана някъде в Берлин. Направо невероятна имитация, нали?
Дружелюбният руснак изчегърта окото си от ябълката и положи слизестото топче в отворената си длан, за да го разгледат Арчи и Самад. В началото на войната, помисли си Арчи, всичките момчурляци се скупчвахме около картички с краката на Бети Грейбъл. Сега, в края на войната, сме се скупчили около окото на горкия нещастник. Да му се не види.
Окото се търкулна нагоре-надолу по дланта на руснака, после застина в средата на дългата, набръчкана линия на живота. Погледна лейтенант Арчи и капитан Самад с немигащия си взор.