Същата вечер лейтенант Джоунс за пръв път усети какво е да си на война. В два армейски джипа се бяха натоварили Арчи, осмината руснаци, кръчмарят Гозан и племенникът му, предвождани от Самад, за да се отправят на мисия за залавянето на нациста горе на хълма. Докато руснаците се наливаха с анасонлийка, така че скоро не можеха да си спомнят дори първия ред от националния си химн, докато Гозан продаваше печено пилешко на предложилия най-висока цена, Самад стоеше изправен в първия джип, въздигнат като хвърчило върху белия си прашец, разперил ръце, с които режеше нощта на парченца, крещеше заповеди, които батальонът му — поради прекомерно пиянство — не можеше да чуе, а самият той се бе отнесъл твърде далеч, за да разбере.
Арчи седеше в дъното на втория джип — притихнал, трезвен, уплашен и изпълнен със страхопочитание към приятеля си. Арчи никога не бе имал свой герой: беше на пет, когато баща му излезе за прословутия пакет цигари и така и не се върна; а понеже малкият не си падаше особено по книгите, нямаше как да му попаднат всичките онези ужасни истории, имащи за цел да срещнат младите читатели с гламави и нелепи герои — нямаше дръзки авантюристи, нямаше еднооки пирати, нито безстрашни нехранимайковци. Но Самад, както се бе възправил с лъскавите си офицерски копчета, проблясващи като монети под лунната светлина в езерце на желанията, порази седемнайсетгодишния Арчи право в сърцето — ъперкът в челюстта, който казваше: това е човек, за когото няма непреодолими прегради. Надъхан лунатик, възкачен на танка, приятел, герой, във форма, каквато Арчи не беше и очаквал. Току под билото обаче специалният път, който джиповете бяха избрали, се стесни неочаквано и превозното средство заби рязко спирачки, при което героичният капитан направи задно салто над танка със задника нагоре.
— Никой не е стъпвал тука много отдавна — обади се племенникът на Гозан, докато философски глозгаше пилешки кокал. — И как? — Погледна Самад, който се бе приземил до него, и посочи джипа, в който седяха. — По никой начин.
И така, Самад събра изпадналия в ступор свой батальон около себе си и ги поведе на поход в планината, в търсене на война, за която един ден да разказва на внуците си, както на самия него му бяха разказвани подвизите на неговия прадядо. Напредъкът им бе възпрепятстван от огромни буци пръст, изтръгнати от хълма вследствие на трусовете от някогашни бомби и осеяли пътеката. От голяма част от тях стърчаха корените на дървета, безпомощно щръкнали във въздуха; за да минат, трябваше да ги разсекат с байонетите на руските пушки.
— Адска картинка! — изсумтя племенникът на Гозан пиянски, докато си проправяше път през корените. — Направо е ад!
— Извинете го. Млад е, затова е толкова емоционален. Но е така. В случая не беше… как се казва… не беше наш спор, лейтенант Джоунс — продължи Гозан, кой то бе получил подкуп в размер на два чифта ботуши, за да си трае за внезапното повишение на приятелите си. — Какво ще правим с всичко това? — Изтри една сълза, къде заради алкохола, къде от силни чувства. — Как ще я караме? Ние, мирните хорица. Не искаме война! Този хълм — каква красота беше само! Цветя, птици, пеят, та пеят, нали? Ние сме източен народ. Какво се занимава Западът с нас?
Арчи инстинктивно завъртя глава към Самад, в очакване на някоя от неговите речи; но преди Гозан да е приключил, Самад ускори ход и минута по-късно, вече на бегом, излезе пред замотаните руснаци, които размахваха нефелно байонетите. Разви такава скорост, че скоро го изгубиха от поглед, свърна зад един завой и нощта го погълна. Арчи се подвоуми минута-две, па се изтръгна от безмилостната хватка на племенника (който тъкмо беше подхванал историята за кубинската проститутка, с която се запознал в Амстердам) и хукна към мястото, където последно бе проблеснало сребърно копче — поредния рязък завой, който планинската пътека своеволно правеше.
— Капитан Ик-Бол! Чакай, капитан Ик-Бол!
Продължи да тича и да повтаря изреченията, като размахваше фенерчето, което осветяваше само храстите близо до земята и създаваше странни човекоподобни фигури: ту мъж, ту коленичила жена, ту три кучета, които вият срещу луната. Известно време тича така, като се препъваше в мрака.
— Светни! Капитан Ик-Бол! Капитан Ик-Бол!
Никакъв отговор.
— Капитан Ик-Бол!
— Защо ме наричаш така — обади се глас някъде отдясно, наблизо, — когато знаеш, че не съм нищо такова?
— Не си Ик-Бол? — докато Арчи задаваше въпроса, фенерчето му попадна върху Самад и го освети, седнал на голям камък и стиснал глава между двете си длани.