— Такова… не си чак такъв идиот, нали… наясно си, тоест, предполагам, че си наясно, че съм редник от армията на Нейно величество?
— Разбира се. Но трябва да се държим на ниво, нали? Това ни е прикритието и прочие.
— Прикритие ли? Егати! — Самад се изкикоти под мустак, злобничко според Арчи, и щом вдина глава, очите му бяха едновременно кръвясали и насълзени. — Как мислиш, каква е тая работа? Идиоти ли го раздаваме?
— Не… всъщност добре ли си, Сам? Виждаш ми се някак поразклатен.
Самад съзнаваше смътно, че изглежда някак не в час. По-рано същата вечер бе дръпнал тънка чертица от белия прах по вътрешната страна на клепачите си. Морфинът направи мисълта му остра като бръснач и отвори съзнанието му. Докато траеше въздействието на наркотика, всичко беше изобилно, богато и наситено, но по-късно освободените по този начин мисли останаха да се въргалят в локва от алкохол и захвърлиха Самад в зловонно корито. Видя отражението си същата вечер и установи, че е грозен. Осъзна къде се намира — на прощалното парти за края на Европа — и закопня за Изтока. Погледна безполезната си ръка с петте безполезни израстъка; кожата, придобила шоколадов загар на слънцето; надзърна в мозъка си, затъпял от тъпи разговори и от притъпеното въздействие на смъртта, и закопня за мъжа, който бе никога: ерудирания, красив, светлокож Самад Миа, тъй безценен, че майка му го криеше от слънчевите лъчи, изпращаше го при най-добрите учители и два пъти на ден го мажеше с ленено масло.
— Сам? Сам? Не изглеждаш добре, Сам. Моля те, всеки момент ще са тук… Сам?
Самоненавистта подтиква човек да се нахвърли срещу първия срещнат. Но за Самад бе особено мъчително, че се налага това да е Арчи, който го гледаше с искрена загриженост, със смесица от страх и гняв на безформеното лице, неспособно да изрази емоция.
— Не ме наричай Сам — изръмжа с глас, непознат на Арчи. — да не съм ти някое английско другарче. Казвам се Самад Миа Икбал. Не Сам. Нито Сами. И не — пази боже — Самюъл. Казвам се Самад.
Арчи изглеждаше съкрушен.
— Е, както и да е — отвърна Самад, внезапно загубил официалния тон и с желание да избегне емоционалните сцени. — Радвам се, че си тук, защото исках да споделя, че се чувствам отвратително, лейтенант Джоунс. Аз съм, както казваш, не малко поразклатен. Не се чувствам никак добре.
Той стана, но после пак се спъна в камъка.
— Ставай — изсъска през зъби Арчи. — Ставай. Какво ти става!
- Вярно е, че не се чувствам никак добре. Но си мислех… — каза Самад и взе пистолета със здравата си ръка.
— Махни го това.
— Мислех си, че съм в ужасно положение, лейтенант Джоунс. Не виждам никакво бъдеще. Давам си сметка, че всичко това може да е изненадващо за теб — горната ми устна, опасявам се, не е достатъчно непоклатима, — но въпреки това. Пред очите ми е…
— Махни го!
— Черно. Аз съм инвалид, Джоунс. — Пистолетът заподскача игриво в здравата му ръка, докато той се поклащаше насам-натам. — И вярата ми е осакатена, разбираш ли? За нищо не ставам вече, не ме бива дори за пред Аллах, който е всемилостив. Какво ще правя, когато войната свърши — тя вече свърши, — какво ще правя? Ще се върна в Бенгал? Или в Делхи? Кому е притрябвал такъв англичанин там? В Англия? Кому е притрябвал индиец? Те обещават независимост в замяна на мъжествените ни подвизи. Само че това е порочна сделка. Какво да направя? Да остана тук? Да вървя другаде? В коя лаборатория биха взели еднорък? За какво изобщо ставам?
— Виж, Сам… сам себе си правиш на глупак.
— Нима? И така ли ще я караме, приятелю? — попита Самад, изправи се, препъна се и се блъсна в Арчи. — Само за един следобед те повишавам от редник Лайнар в лейтенант от британската армия, а ето как ми благодариш? Къде си, когато съм в нужда? Гозан! — изкрещя той към дебелия кръчмар, който тъкмо се подаваше задъхан иззад завоя, най-отзад, плувнал в пот. — Гозан, събрате мой мюсюлманин, в името на Аллах, нали?
— Млъквай — сопна се Арчи. — Всички ли искаш да те чуят. Махни пистолета!
Ръката, с която Самад държеше оръжието, се изстреля от тъмнината и стисна Арчи за врата, така че пистолетът и двете им глави се оказаха притиснати в ненавистна групова прегръдка.
— За какво ставам аз, Джоунс? Ако бях дръпнал спусъка, какво щях да оставя след себе си? Индиец, британски индиец ренегат с мека китка като педал, без медали, които да изпратят у дома заедно с мен. — Пусна Арчи и стисна собствената си яка.
— Вземи, заповядай, за бога — каза Арчи, свали три звездички от ревера си и ги хвърли по него. — Имам колкото щеш.