— А какво ще кажеш за тази подробност? Даваш ли си сметка, че сме дезертьори? На практика сме сериозни дезертьори. Отстъпи назад за минутка, приятелю, и ни погледни. Капитанът ни е мъртъв. Носим неговите униформи, раздаваме заповеди на войници с по-висок чин от нашия, и как? Чрез измама. Нима това не ни превръща в дезертьори?
— Войната свърши! Така де, нали опитахме да се свържем с останалите?
— Нима? Арчи, приятелю, опитахме ли? Сериозно? Или просто си натискахме парцалите като дезертьори, криехме се в църквата, докато светът наоколо се разпадаше, докато по бойните полета умираха хора?
Сборичкаха се. Когато Арчи се опита да измъкне оръжието от ръцете му, Самад замахна с не съвсем пренебрежима сила. В далечината Арчи съгледа останалите от пъстрата им дружина, които се подаваха иззад ъгъла — голямо сиво петно в сумрака, което се щураше насам-натам и пееше Lydia the Tattooed Lady[11].
— Чуй ме, говори по-тихо! И се успокой — каза Арчи и го пусна.
— Ние сме мошеници; ренегати, които се намъкват в чужди дрехи. Изпълнихме ли дълга си, Арчибалд? А? Честно и от сърце? Повлякох те надолу със себе си, Арчи, и съжалявам за това. Работата е там, че такава ми беше съдбата. Всичко това ми е било писано отдавна.
O Lydia O Lydia O have you meet Lydia O Lydia the Taaaatooooed Lady!
Самад разсеяно пъхна дулото на пистолета в устата си и свали предпазителя.
— Ик-Бол, чуй ме — каза Арчи. — Когато бяхме в онзи танк с капитана, с Рой и останалите…
O Lydia the Queen of tattoos! On her back is the battle of Waterloo…
— Винаги си се правил на герой и въобще… като дядо ти, как му беше името…
Beside it the wreck of the Hesperus too…
Самад извади пистолета от устата си.
— Панде. Прадядо. — И пак налапа цевта.
— И ето ти го шанса, гледа те право в лицето. Не искаш да изпуснеш автобуса и няма да го изпуснем, ако направим всичко както трябва. Така че не прецаквай нещата по най-глупавия начин.
And proudly above waves the red, white, and bloooo,
You can learn a lot from Lydia!
- Другарю! За бога, какво става?
Без да забележат, дружелюбният руснак се бе промъкнал зад тях и гледаше с ужас как Самад е налапал пистолета като близалка.
— Чистя го — изфъфли Самад видимо разтреперен и извади оръжието от устата си.
— Стара бенгалска традиция — обясни Арчи.
Войната, която дванайсетимата мъже очакваха да намерят в голямата стара къща на хълма, войната, която Самад искаше да маринова в буркан и да остави на внуците си като спомен от младостта, не беше там. Доктор Болен отговаряше съвсем точно на името си — седеше на фотьойл пред горяща камина. Болен. Сгушен в черга. Блед. Много слаб. Без униформа, само по бяла риза с разкопчани горни копчета и с тъмен панталон. Беше млад, едва ли повече от двайсет и пет годишен, и когато цялата тумба се изсипа в стаята с насочени напред оръжия, той дори не трепна, не каза нищо. Все едно бяха влезли в приятна френска ферма, проявили лошото възпитание да се появят неканени, при това с огнестрелно оръжие, на трапезата. Стаята беше осветена изцяло с газеници в изящни като женско тяло форми и светлината танцуваше по стената и озаряваше поредица от осем картини, изобразяващи сцени от българското село. На петата Самад позна църквата си — жълто петънце на хоризонта. Картините бяха окачени на разстояние една от друга и обгръщаха помещението като панорама. Нерамкирано и в сладникавосантиментален опит за имитация на модерен стил, деветото платно стоеше на триножник край камината с още незасъхнала боя.
Срещу художника бяха насочени дванайсет пистолета. И когато творецът лекар се обърна с лице към тях, по бузите му се търкаляха кървави сълзи.
Самад пристъпи напред. След като бе усетил вкуса на цевта в устата си, вече нямаше от какво да се бои. Натъпкан с немислимо количество морфин, той бе паднал в отворената от белия прах пропаст и бе оцелял. Човек е най-силен, мислеше си Самад докато вървеше към доктора, когато се озове от другата страна на отчаянието.
— Вие ли сте доктор Перет? — попита той, а французинът трепна при английското произношение на името му; по бузите му се изтърколиха още кървави сълзи. Самад продължаваше да го държи на мушка.
— Да, аз съм.
— Какво е това? В очите ви? — попита Самад.
— Страдам от диабетна ретинопатия, мосю.
— Моля? — Самад не го свали от мушка, решен да не опорочава своя момент слава с лишен от героизъм медицински спор.
— Означава, че когато не приемам инсулин, отделям кръв, приятелю. През очите. Това доста затруднява хобито ми — посочи той картините, с които бе заобиколен. — Планирах десет. Панорама на 180 градуса. Но както изглежда, имате да ми казвате нещо. — Въздъхна и се изправи. — И така. Ще ме убиете ли, приятелю?