— Не съм ти приятел.
— Така е, не мисля, че си ми приятел. Но имаш ли намерение да ме убиваш? Извини ме, но ще кажа, че не си достатъчно възрастен да убиеш дори муха. Погледна униформата на Самад. — Mon Dieu, твърде си млад, за да си стигнал толкова далеч в живота, капитане. — Самад пристъпи от неудобство и с периферното си зрение улови погледа на изпадналия, в паника Арчи. Самад се разкрачи още малко за повече стабилност.
— Съжалявам, ако досаждам с въпроса, но… имаш ли намерение да ме убиваш?
Ръката на Самад остана в покой, пистолетът му не помръдна. Би могъл да го убие, би могъл да го убие хладнокръвно. Самад не се нуждаеше от прикритието на мрака или от извинението на войната. Можеше да го убие и двамата го знаеха. Руснакът, забелязал погледа в очите на индиеца, пристъпи напред.
— Извинете, капитане.
Самад не каза нищо, остана с лице към доктора, затова руснакът пристъпи напред.
— Нямаме подобни намерения — обърна се към доктор Болен руснакът. — Имаме заповед да ви закараме в Полша.
— И там да бъда убит?
— Това ще го решат съответните власти.
Докторът килна глава под ъгъл и присви очи.
— Това е просто нещо… нещо, което хората обичат да им се казва. Любопитно е колко е важно да им се казва. Най-малкото, любезно е. Да ти кажат дали ще умреш, или ще бъдеш пощаден.
— Това ще го решат съответните власти — повтори руснакът.
Самад мина зад доктора и заби дулото в тила му.
— Мърдай!
— Съответните власти… В мирно време няма ли цивилизованост? — отбеляза доктор Болен, докато групата от дванайсет души, всички с насочени към главата му дула, го извеждаше от къщата.
По-късно същата нощ в полите на хълма батальонът остави доктора с белезници в джипа и се оттегли в кръчмата.
— Играете ли покер? — обърна се извънредно развеселеният Николай към Самад и Арчи, още щом двамата влязоха в помещението.
— Аз лично играя всичко — отвърна Арчи.
— По-уместният въпрос е — каза Самад, докато се настаняваше с иронична усмивка — добре ли играя покер?
— И какъв е отговорът, капитан Икбал?
— Майстор съм — взе раздадените карти Самад и ги подреди в читавата си ръка.
— Хм — продължи Николай, докато разливаше анасонлийка в чашите. — След като приятелят ни Икбал е толкова самоуверен, ще е най-добре да тръгнем от ниско. Да започнем с цигари, пък да видим докъде ще стигнем.
Цигарите ги отведоха до ордени, откъдето стигнаха до пистолети, след което до радиоапарати, които пък доведоха до джипове. До полунощ Самад бе спечелил три джипа, седем пушки, четиринайсет ордена, нивата до къщата на Гозановата сестра, както и документ, удостоверяващ, че му се дължат четири коня, три пилета и една патица.
— Приятелю — подхвана Николай Песоцки, чиято сърдечност и топлота бяха изместени от сериозност и загриженост, — трябва да ни дадеш възможност да си върнем изгубеното. Няма начин да оставим нещата така.
— Искам доктора — отсече Самад, като отказа да срещне погледа на Арчибалд Джоунс, който седеше със зяпнала уста и замаяна глава на стола. — В замяна на всичко спечелено.
— Защо, за бога? — изуми се Николай и се облегна назад. — Какво те кара да…
— Имам си причини. Искам да го взема тази нощ и да не бъда проследен, а цялата история да не бъде докладвана.
Николай Песоцки погледна дланите си, огледа масата, после пак насочи поглед към дланите си. После посегна към джоба си и хвърли ключовете на Самад.
Щом излязоха, Самад и Арчи влязоха в джипа при доктор Болен, който беше заспал на таблото, запалиха двигателя и подкараха в тъмната нощ.
На четирийсетина километра от селото доктор Болен се събуди от приглушен спор по отношение на непосредствената му съдба.
— Но защо? — изсъска Арчи.
— Защото от моя гледна точка същината на проблема е, че трябва да изцапаме ръцете си с кръв, нали? Като изкупление. Нима не разбираш, Джоунс? По време на войната двамата с теб се правихме на пълни идиоти. Има едно ужасно зло, с което не успяхме да се преборим, а сега вече е твърде късно. Само че сега имаме него, имаме този шанс. Нека те попитам: защо се водеше тази война?
— Не говори глупости — изригна Арчи вместо отговор.
— За да се радваме на свободно бъдеще. Въпросът винаги е бил: в какъв свят искаш да растат децата ти? А ние не направихме нищо. Намираме се на морален кръстопът.
— Виж, не знам какво се каниш да направиш и не искам да знам — сопна се Арчи. — Този обаче ще го оставим — посочи изпадналия почти в несвяст доктор Болен — в първата казарма, която ни се изпречи на пътя, след което двамата с теб се разделяме и всеки си тръгва по пътя, друг кръстопът не ме интересува.