— Това, което осъзнах, е, че поколенията — продължи Самид, докато караха през дълги километри еднообразни равнини — общуват помежду си, Джоунс. Това не е линия, животът не е линия — не е гледане на ръка, — а е кръг и поколенията ни говорят. Ето защо не можеш да гадаеш съдбата; трябва да я изживееш. — Самад усети как морфинът пак му предоставя информацията — цялата информация на вселената и цялата информация на стените — в едно фантастично откровение. — Знаеш ли кой е този човек, Джоунс? — Самад сграбчи доктора за косата на тила и наведе главата му към задната седалка. — Руснаците ми казаха. Той е учен като мен, но каква е неговата наука? Да избира кой ще се роди и кой няма, да развъжда хората като пилци, да ги унищожава, ако нещо с гените им не е наред. Той иска да контролира, да диктува бъдещето. Иска човешка раса, раса от неунищожими хора, които ще оцелеят до последните дни на земята. Ала това не се прави в лаборатория. Единственият начин е друг. Трябва да се направи чрез вяра! Само Аллах ни спасява! Аз не съм религиозен, никога не съм притежавал тази сила, обаче не съм такъв глупак, че да отричам истината!
— А така! Но нали каза, но нали… нали каза, че това не е твоят спор. На хълма така каза — изкряска Арчи, въодушевен, че е хванал Самад в крачка. — Така, така, така… ами ако тоя тип направи… каквото там прави… нали каза, че било наш проблем, наш, на Запада, ти го каза.
Доктор Болен, с бликнала от очите му кръв, все още бе в хватката на Самад и вече се давеше с езика си.
— Внимавай, ще го задушиш — предупреди Арчи.
— Е, ѝ! — изкрещя Самад, но околността погълна вика му. — Тези като него вярват, че живите органи се правят по определен калъп. Те се прекланят пред науката на тялото, но не и пред този, който ни е дарил с тяло! Той е нацист. От най-ужасните.
— Но нали твърдеше… — продължи Арчи, решен да си удържи на думата, — нали сам каза, че няма нищо общо с тебе. Че не е твоят спор. Ако някой в този джип ще спечели точка, задето е уредил нещата с лудия Ханс тука…
— Французин е, не немец. Французин.
— Добре, французин. Ако някой има сметки за уреждане, това вероятно съм аз. Нали се борим за бъдещето на Англия. За Англия. Нали разбираш — продължи да си блъска главата Арчи, — демокрация и неделни вечери, и… и… крайбрежни алеи и кейове, наденици и пюре… и нещата, които са наши. Не ваши.
— Точно така — рече Самад.
— Моля?
— Ти трябва да го направиш, Арчи.
— Съгласен съм!
— Джоунс, твоята съдба те зяпа в лицето, а ти друсаш салама — изкикоти се гаднярски Самад, като все още стискаше доктора и го дърпаше за косата през седалката.
— Успокой се — продължи Арчи, като се стараеше да държи пътя под око, а Самад едва не счупи врата на доктора от дърпане. — Виж, не казвам, че не заслужава да умре.
— Хайде тогава, направи го.
— Но защо е толкова важно за теб да го направя? Че аз никога не съм убивал човек — не и така, лице в лице. Човек не бива да умре в кола… не мога да го направя.
— Джоунс, въпросът е какво ще направиш, когато си притиснат до стената. Този въпрос живо ме интересува. Наречи тази нощ практическото приложение на отколе скътана вяра. Експеримент, ако щеш.
— Не зная за какво говориш.
— Искам да разбера що за човек си, Джоунс. Искам да знам на какво си способен. Страхливец ли си ти, Джоунс?
Арчи закова спирачките на джипа.
— Търсиш си го, мамка му.
— Ти нищо не браниш, Джоунс — продължи Самад. — Нито вяра, ни политика. Дори родината си. Пълна загадка е как изобщо твоят народ е завладял моя. Ти си едно нищожество.
— Моля?
— И кретен също така. Какво ще кажеш на децата си, когато те попитат кой си, какво си? Ще можеш ли да им отговориш? Изобщо?
— Защо си мислиш, че ти си толкова невероятен?
— Аз съм мюсюлманин и син, и вярващ. Аз ще оцелея до края.
— Ти си скапан пияница, това си ти. Надрусал си се, мили? Тази вечер си друсан.
— Аз съм мюсюлманин и син, и вярващ. Аз ще оцелея до края — повтори като напев Самад.
— И какво означава това, по дяволите? — Докато крещеше, Арчи сграбчи доктор Болен. Придърпа окървавеното му лице към своето, докато носовете им се докоснаха. — Ти! — изрева Арчи. — Идваш с мен.
— Бих дошъл, мосю, обаче… — Докторът вдигна заключените си в белезници китки.