Арчи успя да ги отключи с ръждивия ключ, издърпа доктора от джипа и го поведе по пътя в тъмното, притиснал дулото в основата на черепа на доктор Марк-Пиер Пере.
— Ще ме убиеш ли, момче? — попита доктор Болен, докато вървяха.
— Така изглежда май, нали? — отвърна с въпрос Арчи.
— Може ли да помоля за милост?
— Ако искаш — рече Арчи и го блъсна.
Седнал в джипа, около пет минути по-късно Самад чу как изгърмя изстрел. Подскочи. Уби едно насекомо, което се прокрадваше по китката му в търсене къде да го ухапе. Вдигна глава и видя пред себе си Арчи: кървящ и куцащ, ту се виждаше, ту се скриваше, осветяван за миг от фаровете, после потъващ в тъмнината. Осъзна крехката му възраст — на светлината косата му изглеждаше прозирно руса, кръглото му като месечина лице бе като на голямо бебе, което излиза в живота с главата напред.
САМАД 1984, 1857 г.
"Тестът на крикета — кого подкрепяш?… Още ли си свързан с мястото, откъдето идваш, или е по-важно къде се
намираш в момента?"[12]
Норман Тебит
6 Изкушението на Самад Икбал
Деца. Децата бяха полазили Самад като заразна болест. Вярно, с две от тях се бе сдобил доброволно — доколкото е възможно това за един мъж, — но за останалото не се беше съгласявал. За останалото никой не те предупреждава. Онова с опознаването на децата. Четирийсет и кусур години се бе носил щастливо по магистралата на живота, без да подозира, че тук-там покрай пътя, в стаята за повиване на бебета на всяка бензиностанция, живее тайно общество от хленчещи, повръщащи създания; не знаеше нищо за тях и те не го засягаха. Докато изведнъж, в началото на осемдесетте, го напълзяха деца; децата на други хора, деца, които бяха приятели на неговите деца, и техните приятели; а също и деца от детските предавания по детската телевизия. До 1984 година най-малко 30 процента от неговия социален и културен кръг бе под деветгодишна възраст — и всичко това неизбежно доведе до положението, в което се намираше сега. Член на родителското настоятелство.
По някаква странна логика на симетрията, да си член на родителското настоятелство е огледало на процеса на превръщането ти в родител. Започва невинно. Небрежно. И ето че си въвлечен в организирането на традиционния Пролетен панаир, помагаш ентусиазирано с билетите за лотарията (защото симпатичната червенокоса учителка по музика те е помолила) и печелиш бутилка уиски (всички предметни награди са определени); и преди да се усетиш, участваш в седмичните сбирки на училищното настоятелство, организираш концерти, обсъждаш плановете за нов музикален кабинет, даваш средства за обновяването на фонтаните — просто си внедрен в училището, въвлечен си в живота му. Рано или късно преставаш да изпращаш децата си до входа. Започваш да влизаш с тях вътре в сградата.
— Свали си ръката.
— Няма.
— Моля те, свали я.
— Пусни ме.
— Самад, защо преливаш от желание да ме унижиш. Свали я.
— Имам си мнение. Имам право на мнение. И имам право да изразя мнението си.
— Да, но нужно ли е да го правиш толкова често?
Прошепната размяна на реплики между Самад и Алсана Икбал, присъстващи на сбирка на училищното настоятелство в началото на юли 1984 година; Алсана полагаше всички усилия да накара упоритата лява ръка на Самад да се кротне до тялото му.
— Остави ме, жено!
Алсана го стисна за китката с двете си мънички длани и се опита да ги врътне в различни посоки, за да му направи иглички.
— Самад Миа, не разбираш ли, че само се опитвам да те спася от самия теб?
Докато течеше скришната им битка, председателката Кейти Минивър — върлинеста разведена жена, облечена в прилепнали джинси, със ситно накъдрена коса и конски зъби, отчаяно се стараеше да избегне погледа на Самад. Тя изруга наум госпожа Хансън — пълната жена точно зад Самад, — която говореше за дървениците в училищната овощна градина и по този начин неволно попречи на председателката да се преструва, че не забелязва упорито вдигнатата ръка на Самад. Рано или късно щеше да ѝ се наложи да му даде думата. Докато разсеяно кимаше на госпожа Хансън, Кейти Минивър поглеждаше крадешком бележките, които секретарката, госпожа Килнани, си водеше вляво от нея. Искаше да се увери, че не си въобразява, че не се държи нечестно или недемократично, или още по-лошо-расистки (нали все пак беше чела "Расова слепота", основополагаща брошура на коалиция "Дъга", и се представи добре на теста за самооценяване), толкова закоравяло расистки, че подробностите да са улегнали от вниманието ѝ. Но не, не. Не е луда. Проблемът си личеше във всяко произволно избрано изречение: