Вместо сакатата си ръка — към която тя посегна, за да се здрависат, — Самад подаде здравата си лява.
— О, съжалявам.
— Не, не. Не боли. Просто не функционира.
— А, добре! В смисъл, радвам се, че няма… няма болка.
Тя беше — както се казва — непринудено красива. Около двайсет и осем годишна, евентуално трийсет и две — най-много.
Слаба, но не кльощава, и с гръден кош като на дете; щръкнали гърдички със закривени нагоре връхчета; бяла риза с отворено деколте, изтъркани джинси "Ливайс" и сиви кецове; дълга тъмночервена коса, вързана на хлабава конска опашка. Тук-там по врата — провиснало кичурче. Луничава. Много приятна, леко налудничава усмивка, с която даряваше Самад точно в този момент.
— Искате да обсъдим нещо около близнаците ли? Проблем?
— О, не, не… с тях всичко е наред. Маджид има известни затруднения, но при неговите отлични оценки съм сигурна, че свиренето на флейта не е в приоритетите му, а Милат има усет към саксофона. Но не става въпрос за това, просто исках да кажа, че според мен бяхте прав — отбеляза тя и посочи и пръст през рамото си залата, от която излизаха. — На срещата. Празникът на жътвата винаги ми се е виждал толкова смешен. Така де, ако искаш да помагаш на възрастните хора, гласувай за друго правителство, вместо да им пращаш консерви със спагети. — Усмихна му се и завтъкна кичур коса зад ухото си.
— Жалко, че повече хора не мислят като вас — каза Самад, някак поласкан от втората ѝ усмивка, и побърза за глътне добре оформения си петдесет и седем годишен корем. — Тази вечер определено бяхме малцинство.
— Е, семейство Чалфънс ви подкрепиха — толкова прекрасни хора… интелектуалци — додаде накрая шепнешком, все едно споменаваше рядка тропическа болест. — Той е учен, а тя е някакъв капацитет в градинарството, но и двамата са много чувствителни, земни хора. Говорих с тях и те са на мнение, че трябва да продължите да настоявате. Аз самата си мисля, че може би не е лошо идните месеци да се видим и да обсъдим евентуално внасяне на ново предложение на сесията през септември — тогава ще е наближило времето, може да действаме по-организирано, евентуално да напечатаме разяснителни брошури, такива неща. Защото, как да ви кажа, аз много се интересувам от индийската култура. И наистина съм на мнение, че тези празници, които споменахте, биха били много по-… колоритни и можем да включим изкуство, музика. Ще е много вълнуващо — заключи Попи Бърт-Джоунс видимо развълнувана. — Ето това вече ще е нещо наистина чудесно за децата.
Самад съзнаваше, че е напълно невъзможно тази жена да проявява еротичен интерес към него. Но въпреки това се озърна за Алсана, въпреки това нервно тръсна в джоба си ключовете от колата, въпреки това усети как в сърцето му заседна хладно кълбо и осъзна, че това кълбо е страхът от неговия бог.
— Трябва да ви призная, че всъщност не съм от Индия — изрече Самад с несравнимо повече търпение, отколкото бе проявявал хилядите пъти, когато му се бе налагало да повтаря това изречение, откакто бе дошъл да живее в Англия.
Попи Бърт-Джоунс го изгледа с изненада и разочарование.
— Така ли?
— Ами да. От Бангладеш съм.
— Бангладеш…
— Някогашен Пакистан. А преди това — Бенгал.
— А, да. Същата история, значи.
— Същата историческа драма, да речем, да.
Настъпи неловка пауза, по време на която Самад установи съвсем ясно, че я желае повече от всяка друга жена, която бе срещал през изминалото десетилетие. Просто ей така. Желанието не си прави труда дори да огледа терена, да провери дали съседите са у дома — желанието директно разбива вратата и се настанява. Усети как му прималява. После установи, че лицето му преминава от възбуда към ужас, като някаква гротескна пародия на случващото се в мислите му, докато претегляше Попи Бърт-Джоунс и свързаните с нея физически и метафизически последици. Трябваше да каже нещо, преди да е станало още по-зле.
— Хм… добре звучи… да издигнем същото предложение още веднъж — каза пряко волята си той, сякаш думите излизаха от устата му, породени от друга, животинска, сила. — Ако можете да отделите време…
— Добре, може да поговорим. Ще ви се обадя след няколко седмици. Да се видим след репетицията на децата, например?
— Да, би било… хубаво.
— Чудесно! Значи, разбрахме се. Имате изумителни деца — толкова са различни. Разказвах на семейство Чалфън и Маркъс се съгласи напълно с мен: каза, че индийските деца, ако нямате против да го кажа, обикновено са много по-…