— По-…?
— Тихи. Държат се много възпитано, но са някак, как да кажа, покорни.
Самад трепна само като си представи, че Алсана може да чуе подобно нещо.
— Докато Маджид и Милат са толкова… шумни и освободени.
Самад направи опит за усмивка.
— Маджид е впечатляващ в интелектуално отношение… за деветгодишно дете — всеки го казва. Несъмнено е изключителен. Сигурно сте много горд с него. Прилича на малък възрастен. Дори дрехите му… Не съм виждала друго деветгодишно дете да се облича толкова… строго и семпло.
И двамата близнаци избираха сами дрехите си от съвсем малки, но докато Милат врънкаше Алсана да му купува тениски "Найк" на бели и червени райета, дрехи от "Ошкош Бигош" и странни двулицеви суичъри, Маджид независимо от сезона носеше сив мъжки пуловер, сива риза и черна вратовръзка, съчетани с лъснати до блясък черни обувки, а на носа му се мъдреха очила, купени от оптиката на Националната здравна служба; всичко това му придаваше вид на миниатюрен библиотекар.
Алсана сегиз-тогиз правеше опити:
— Момчето ми, какво ще кажеш да вземем тази синята, а? Заради амма, а? — и го подбутваше към раздела с дрехи в основни цветове на детския магазин "Мадъркеър". — Само една синичка ризка. Ще ти отива на сините очи. За амма. Маджид. Как е възможно да не обичаш синьо? Цветът на небето!
— Не, амма. Небето не е синьо. Светлината е бяла. В бялата светлина се съдържат всички цветове на дъгата и когато се разложи през милиарди молекули в небето, цветовете с къса вълна — синьо, виолетово — са тези, които виждаме. Небето всъщност не е синьо. Просто така изглежда. Разсейване на светлината, лорд Рейли.
Особено дете с безпристрастен, хладен интелект.
— Сигурно сте много горд с него — повтори широко усмихната Попи. — Аз със сигурност бих се гордяла.
— За жалост — въздъхна Самад, след като вниманието му бе отклонено от ерекцията към мрачната мисъл за по-малкия му (с две минути) син — Милат не го бива много-много.
Попи го изгледа като попарена.
— О, не! Не, изобщо нямах това предвид… вярно, признавам, че Маджид на моменти го потиска, но Милат си е момче с характер! Просто не е толкова… академичен. Но всички го обичат… пък и е такъв хубавец. Естествено — смигна му тя и го тупна по рамото, — при тези добри гени…
Добри гени? Какво има предвид, какви добри гени?
— Здрасти! — пристъпи зад тях Арчи и тупна Самад здравата по гърба. — Здравейте! — повтори и се здрависа с Попи по онзи свой псевдоаристократичен начин, който използваше при срещи с образовани хора. — Арчи Джоунс. Бащата на Айри, хак да ми е.
— Попи Бърт-Джоунс. Преподавам на Айри по…
— Музика, знам. Само за вас говори. Остана малко разочарована, че не я избрахте за първа виола… Може би догодина? Е! — премести погледа си от Попи към Самад, който стоеше леко встрани и гледаше странно, както се стори на Арчи, ама адски, адски странно. — Явно сте се запознали с прочутия Ик-Бол! Малко попрекали на тази среща, а, Самад? Дойде в повечко, не мислите ли?
— О, не бих казала — изчурулика Попи. — Всъщност мисля, че господин Икбал предложи доста добри доводи. Останах силно впечатлена от нещата, които каза. Де да бях и аз тъй добре осведомена по толкова много въпроси. За жалост съм си малко праволинейна. Вие да не сте, знам ли, преподавател по нещо, господин Икбал?
— Не, не — отвърна Самад и тутакси се ядоса, че не може да излъже заради Арчи, но в същото време думата "келнер" му заседна в гърлото. — Не, всъщност работя в ресторант. На младини се занимавах с научна работа, но дойде войната и… — Самад приключи изречението с повдигане на рамене и проследи със свито сърце как луничавото лице на Попи Бърт-Джоунс се изкриви в голяма, червена, озадачена въпросителна.
— Война ли? — възкликна тя, все едно бе чула дума като "радио", "пианола" или "фонограф". — Фолкландските острови?
— Не — бе равният отговор на Самад. — Втората световна.
— О, господин Икбал, не бих допуснала. Сигурно сте бил съвсем млад.
— На фронта имаше танкове по-възрастни от нас, скъпа — ухили се Арчи.
— Ами, господин Икбал, това се казва изненада! Но нали казват, че тъмната кожа носи на бръчки.
— Нима? — възкликна Самад, като в същото време си представяше стегнатата ѝ розова кожа, надиплена на пластове мъртъв епидермис. — Аз пък си мислех, че децата подмладяват мъжете.
Попи се засмя.
— Сигурно и това е вярно. Ами… — провлачи накрая, внезапно поруменяла, смутена и едновременно с това самоуверена. — Изглеждате прекрасно. Сигурна съм, че не съм първата, която ще отбележи приликата ви с Омар Шариф, господин Икбал.