— Шива! Липсва едно цвете. Тук.
Бяха минали две седмици от поемането на Новия курс — обикновен петъчен следобед в "Двореца".
— Пропусна тази ваза, Шива!
Шива се дотътри обратно да погледне празната, тънка като химикалка зеленикавосиня ваза на деветнайсета маса.
— А в сосиерата с мангово чътни на петнайсета плува парченце лайм от консерва.
— Нима? — иронично отвърна Шива. Горкият Шива; наближаваше трийсетте; не блестеше с физическа красота; закотвен беше тук. Така и не му се бе случило онова, което си беше представял, че може да му се случи. През 1979 година — Самад си спомняше — напусна за кратко ресторанта, за да основе собствена охранителна фирма, но се оказа, че "никой не иска да наеме за бодигард пакистанец" и той се върна: не толкова агресивен, една идея по-отчаян — като кон със счупен крак.
— Да, Шива. Абсолютно и отвсякъде.
— И това те побърква, нали?
— Не бих казал, че ме побърква, но… ме смущава.
— Защото напоследък — прекъсна го Шива — имаш въгарец в задника. Всички го забелязваме.
— Кои всички?
— Ние. Момчетата. Вчера — зрънце сол върху салфетка. Онзи ден — Ганди леко килнат накриво на стената. Миналата седмица се държа като втори фюрер — Шива кимна към Ардашир. — Като откачен. Не се усмихваш. Не се храниш. Все се заяждаш с някого. А като го няма главния келнер, народът се отпуска. Като отбор без капитан.
— Нямам никаква представа какви ги говориш изсъска през стиснати устни Самад и му подаде вазата.
— Сигурен съм, че имаш — провокира го Шива и върна празната ваза обратно на масата.
— Дори да имам някакви проблеми, не виждам причина да смущават работата ми тук — продължи Самад, но същевременно усети как го обзема паника. После тикна вазата в ръцете на Шива. — Не искам да създавам неудобство на околните.
Шива остави обратно вазата на масата.
— Значи все пак има нещо. Хайде, приятел… знам, че невинаги сме в перфектни отношения, но все трябва да намерим начин да се погаждаме. Откога работим заедно? Самад Миа?
Самад внезапно погледна Шива и онзи установи, че по-възрастният му колега е плувнал в пот, почти не на себе си.
— Да, да… има… нещо.
Шива вдигна ръка на рамото на Самад.
— Защо просто не зарежем проклетия карамфил и не отидем да ти сготвим малко къри — слънцето ще залезе след двадесет минути. Хайде, можеш да се довериш на Шива. Не защото ми дреме за теб, това е ясно, ами защото трябва да работя тук, а ти ме влудяваш, друже.
Самад, странно развълнуван от това допотопно предложение за изслушване, остави розовите лебедчета и последва Шива в кухнята.
— Животинско, зеленчуково или минерално?
Самад стоеше пред един работен плот и започна да кълца пилешки гърди на съвършени кубчета и да ги овалва в царевично нишесте.
— Моля?
— Това, което те притеснява — животинско ли е, зеленчуково ли е, или е минерално?
— Животинско, бих казал.
— Женско?
Самад се отпусна на близкия стол и увеси глава.
— Женско е — заключи Шива. — Жена ти?
— Позорното е, че болката от всичко това ще отиде при жена ми, но не… не в нея е причината.
— Друго птиче. Експерт съм по въпроса. — Шива изимитира пускане на камера, затананика мелодията от играта "Мастърмайнд" и се впусна в действие: — "Шива Бхагвати, разполагаш с трийсет секунди да чукаш други жени, не собствената ти. Първи въпрос: правилно ли е? Отговор: зависи. Втори въпрос: ще отида ли в ада?"
Самад го прекъсна отвратен.
— Не съм… правил любов с нея.
— Започнах и трябва да довърша: "Ще отида ли в ада? Отговор…"
— Стига. Забрави! Моля те, забрави, че изобщо го споменах.
— Да слагам ли патладжан?
— Не… зелени чушки е достатъчно.
— Бива — каза Шива, метна една зелена чушка във въздуха и я хвана с острието на ножа си.
— Една порция пилешка бхуна[18] — носи се! Откога е цялата история?