— Няма история. Виждал съм я само веднъж. Почти не я познавам.
— Тогава какви са пораженията? Опипване? Осмукване?
— Единствено ръкостискане. Тя е учителка на синовете ми.
Шива метна лука и чушката в нагорещеното олио.
— Минали са ги някои мисли. Какво толкова?
Самад се надигна.
— Не са просто "някои мисли", Шива. Цялото ми тяло се бунтува, не ме слуша — каквото и да му казвам. Никога досега не съм бил подложен на подобни физически унижения. Например: непрекъснато…
— Да — Шива посочи слабините на Самад. — И това го забелязахме. Защо не избиеш маслото, преди да дойдеш на работа?
— Правя го… правя… но няма никаква разлика. Освен това Аллах забранява.
— О, изобщо не е трябвало да ставаш религиозен, Самад. Не ти отива. — Шива изтри една предизвикана от лука сълза. — А и тази вина не е здравословна.
— Не е вина. Страх е. На петдесет и седем съм, Шива. Когато станеш на моята възраст… започваш да се притесняваш за вярата си, не искаш да занемаряваш нещата… Сега разбирам, че Англия ме е развратила — децата ми, жена ми, те също са развратени. Мисля, че може би съм се сприятелил не с когото трябва. Може би съм бил несериозен и лекомислен. Може би съм решил, че интелектът е по-важен от вярата. И сега сякаш това последно изкушение се стоварва отгоре ми. За да ме накаже, разбираш ли? Шива, ти познаваш жените. Помогни ми. Как е възможно да се чувствам така? Знам за съществуването на тази жена едва от няколко месеца, разговаряли сме един-единствен път.
— Както сам каза: ти си на петдесет и седем. Криза на средната възраст.
— Средна възраст ли? Какво означава това? — сопна се раздразнен Самад. — По дяволите, Шива, че аз не възнамерявам да живея сто и четиринайсет години.
— Просто така се казва. В днешно време го пишат по списанията. Когато мъжът стигне на определен етап от живота си, започва да усеща, че е превалил билото… и си толкова млад, колкото е момичето, с което си, ако ме разбираш.
— Намирам се на нравствен кръстопът в живота си, а ти ми говориш глупости.
— Трябва да си научиш урока, друже — предупреди го Шива бавно, търпеливо. — Женски организъм, — точка, рак на тестисите, менопауза — кризата на средната възраст е едно от тях. Информацията, която съвременният човек трябва да познава на пръсти.
— Ама на мене не ми трябва тази информация! — извика Самад, стана и закрачи из кухнята. — Точно това ти казвам! Не искам да бъда съвременен човек! Искам да си живея както винаги съм живял! Искам да се върна на Изток!
— А, сега ми просветна… всички това искаме, нали? — промърмори Шива и поразбърка чушките и лука в тигана. — Дойдох тук тригодишен. Ясно е като бял ден, че не успях да постигна нищо в тази страна. Обаче кой има кинти за самолетен билет обратно? И на кого му се живее в колиба, и заедно с четиринайсет прислужници? Кой знае какъв ще стане Шива Бхагвати, ако се прибере в Калкута? Принц или просяк? И кой — завърши Шива и някогашната красота озари лицето му — може да се откъсне от Запада, ако веднъж го е почувствал част от себе си?
Самад продължи да снове напред-назад.
— Изобщо не трябваше да идвам тук — ето в това е целият проблем. Не биваше синовете ми да се раждат тук, толкова далече от Бог. Уилсдън Грийн! Визитки по витрините на сладкарниците, презерватив на тротоара, Празник на жътвата, учителка прелъстителка! — ревеше с пълно гърло Самад, като избираше напосоки аргументите. — Шива, между нас да си остане: моят най-добър приятел, Арчибалд Джоунс, е неверник! Е, що за пример съм аз за децата си?
— Седни, Икбал. Успокой се. Слушай: просто искаш някого. Хората искат хора. Случва се от Делхи до Детфорд. И това не е краят на света.
— Де да бях толкова сигурен.
— Кога очакваш да я видиш?
— Ще се срещнем по работа… за училището… първата сряда на септември.
— Ясно. Хиндуистка ли е? Мюсюлманка? Не ми казвай, че е сикхка.
— Това е най-лошото — съкрушено проплака Самад. — Англичанка е. Бяла. Англичанка.
Шива поклати глава.
— Излизал съм доста с бели птици, Самад. Понякога се получава, друг пътне. Две чудесни американчета. Хлътнах до уши по една мома парижанка. Дори изкарах цяла година с румънка. С англичанка обаче никога. Не се получава. Никога.
— Защо? — попита Самад, като загриза нокътя на показалеца си, докато чакаше страховития отговор, тази присъда свише. — Защо не, Шива Бхагвати?
— Историята ни пречи — загадъчно отвърна Шива, докато сипваше порция пилешка бхуна. — да ѝ се не види и историята!
В осем и половина сутринта на първата сряда от септември 1974 година Самад, потънал в размисъл, чу как вратата на пасажерското място на неговия "Остин Мини Метро" се отваря и затваря — някъде далеч в реалността — и се извърна наляво, за да установи, че до него се е настанил Милат. Или поне нещо с формата на Милат от шията надолу: главата заменена от "Томитроник" — базова компютърна игра с вид на огромен бинокъл. Вътре в него, както знаеше от опит Самад, миниатюрна червена кола, представляваща сина му, преследваше зелена и жълта кола по триизмерен светодиоден път. Милат намести кльощавото си дупе на кафявата седалка с тапицерия от изкуствена материя.