— О! Студена седалка! Студена седалка — замръзнало дупе!
— Милат, къде са Маджид и Айри?
— Идват.
— Със скоростта на влак или със скоростта на охлюв?
— Опа! — изписка Милат в отговор на виртуална блокада, която заплашваше да изпрати червената му количка в небитието.
— Моля те, Милат, махни го това.
— Не мога. Трябват ми едно, нула, две, седем, три точки.
— Милат, трябва да се научиш да казваш числата. Повтори: десет хиляди двеста седемдесет и три.
— Десен шиляди места ведеммесет и при.
— Махни го, Милат.
— Не мога. Ще умра. Искаш ли да умра, абба?
Самад не слушаше. Беше наложително да стигне в училище преди девет, за да има това пътуване изобщо някакъв смисъл. В девет тя ще влезе в час. В девет и две ще започне да отваря дневника с ония ми ти дълги пръсти, в девет и три ще почуква с ноктите си с големи бели полумесеци в основата по дървената повърхност някъде встрани.
— Къде са? Искат да закъснеят за училище ли?
— Ъхъ.
— Винаги ли така закъсняват? — попита Самад, защото това не му беше познато — ангажимента да водят децата на училище обикновено поемаха Алсана или Клара. Причината ли се нагърби с този най-ненавистен родителски ангажимент бе възможността да зърне Бърт-Джоунс (макар че срещата им беше едва след седем часа и петдесет и седем минути, седем часа и петдесет и шест минути, седем часа…). И се наложи доста да се потруди, докато убеди Алсана, че няма нищо странно и желанието му да участва активно в превоза до училище на отрочетата — техните собствени и дъщерята на Арчи:
— Но, Самад, та ти не се прибираш преди три сутринта, какво ти става?
— Искам да си видя момчетата! Искам да видя Айри! С всяка следваща сутрин стават все по-големи, а аз не ги виждам. Милат е пораснал близо пет сантиметра!
— Но не в осем и половина сутринта. Колкото и да е невероятно, растат непрекъснато, слава на Аллах! Сигурно е някакво чудо. Какво става тука! — Тя забучи пръст в увисналото му шкембе. — Има някаква шашма. Надушвам аз — смърди като сварен кози език[19].
О, кулинарният нюх на Алсана за вина, измама и страх нямаше равен в цял Брент и Самад нищо не можеше да направи. Дали тя знаеше? Дали се бе досетила? Тези терзания не му дадоха мира цяла нощ (в промеждутъците, докато не друсаше салама), след което пропълзяха и в колата му и току виж се излели и върху децата му.
— Къде, по дяволите, се бавят!
— Камбаните на ада!
— Милат!
— Ти пръв изруга — отвърна Милат, след което започна петнайсетата обиколка и получи бонус от петнуланула точки, задето запали Жълтата кола. — Винаги си ти. И господин Джоунс.
— Хм, имаме специални разрешителни за псуване.
Без глава — Милат нямаше нужда от лице, за да изрази възмущението си:
— НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО…
— Добре, добре — отстъпи Самад, наясно, че няма да получи никакво удовлетворение от житейски спорове с деветгодишно момче. — Хвана ме. Няма разрешителни за псуване. Милат, къде ти е саксофонът? Днес имаш репетиция с оркестъра.
— В багажника — отговори Милат едновременно невярващо и с отвращение: човек, който не знае, че саксофонът се прибира в багажника в неделя вечер, си е жив идиот.
— Защо ти ни возиш? В понеделник ни вози господин Джоунс. Ти нямаш никаква представа как да ни закараш. Нито как да ни вземеш.
— Все някак ще се справя, благодаря, Милат. Не е атомна физика, все пак. Къде са онези двамата! — изкрещя и натисна клаксона, необезпокоен от способността на деветгодишния си син да улавя капризите на поведението му. — И би ли махнал това проклето нещо от главата си! — Самад посегна към играта и я смъкна на врата на Милат.
— ТИ МЕ УБИ! — Милат изгледа ужасен играта си точно навреме, за да види как миниатюрното му червено алтер его връхлита върху огражденията и изчезва сред катастрофален взрив от жълти искри. — УБИ МЕ ТЪКМО КОГАТО ЩЯХ ДА СПЕЧЕЛЯ!
Самад затвори очи и завъртя очните си ябълки колкото се може по-нагоре в главата с надеждата, че мозъкът му може да ги притисне, един вид самоослепяване, ако можеше да го постигне, нещо като другата жертва на Западната поквара — Едип. Мисли: Желая друга жена. Мисли: Убих сина си. Псувам. Ям бекон. Редовно друсам салама. Пия "Гинес". Най-близкият ми приятел е кафир, неверник. Убеждавам се, че ако търкам нагоре-надолу без ръце, не се брои. Ала не, брои се. Всичко се брои на голямото табло на Онзи, който води сметките. Какво ще се случи, като настане махшар? Как ще си простя, щом дойде денят на Страшния съд?