Но ние искаме да го направим. Иначе ще има наказания.
Госпожа Оуенс каза, че е традиция.
На Самад му прекипя.
— Чия традиция? — изригна той, докато докараният до сълзи Маджид се наведе и се зае да пише трескаво нещо. Мътните го взели, ти си мюсюлманин, не си горски дух! Казах ти, Маджид, казах ти при какви условия ще те пусна. Идваш с мен на хадж. Ако ми е писано да докосна този черен камък, преди да умра, ще го направя, придружен от най-големия си син.
Маджид си счупи молива, докато пишеше отговор, дописа го без графит. Не е честно! Не мога да дойда на хадж. Трябва да ходя на училище. Нямам време да ходя до мека. Не е честно!
— Добре дошъл в двайсети век. Не е честно. Няма честно.
Маджид откъсна с рязък жест следващия лист от тефтера и го тикна пред лицето на баща си. Казал си на баща ѝ да не я пуска.
Самад не можеше да го отрече. Миналия вторник помоли Арчи да покаже съпричастност, като не пусне Айри на училище в седмицата на Празника. Арчи взе да го увърта и да шикалкави, защото се страхуваше от гнева на Клара, но Самад го успокои: "Постави се на мое място, Арчибалд. Кой носи панталони в моя дом?". Арчи се сети за Алсана, която често ходеше с онези прекрасни копринени панталони, стеснени около глезените, и за Самад, който редовно носеше парче копринен плат с бродерия, увито около кръста му — наричаше се лунги, ама си беше чиста проба фуста. Но си замълча.
Няма да говорим, ако не ни пуснете. Няма да говорим никога, никога, никога повече. Когато умрем, всички ще знаят, че ти си виновен. Ти ти ти.
Чудно, помисли си Самад, още кръв и лепкава вина на здравата ми ръка.
Самад нямаше никаква представа от диригенстване, обаче беше наясно с личните си вкусове. Вярно, може и да не беше много сложно това, което правеше тя, просто тактуваше ритмично с показалеца си като с метроном, но пък ооооо какво удоволствие му доставяше да я гледа! Застанала с гръб към него; босото ѝ стъпало се отлепя — на всеки трети такт — от чехъла; задничето ѝ изопва дънките съвсем лекичко всеки път, щом тялото ѝ се приведе напред, за да направи знак на оркестъра за несръчно кресчендо — каква радост само! Каква гледка! Едва се сдържаше да не ѝ се нахвърли и да я отнесе нанякъде; плашеше го степента, до която не можеше да откъсне поглед от нея. Но си налагаше да разсъждава трезво: оркестърът имаше нужда от нея, бог знае, че никога не биха успели да се справят с тази интерпретация на "Лебедово езеро" (повече наподобяваше на патета, които се клатушкат в петролен разлив) без нея. И в същото време му се струваше ужасна загуба — все едно да гледа как малко дете в автобус разсеяно сграбчва пътника до себе си за гърдите — каква загуба, че такава красота е на разположение на тези неразумно млади същества, които нямат представа какво да правят с нея. Секундата, в която предъвка тази мисъл, я придърпа обратно в съзнанието си: Самад Миа… един мъж определено е стигнал дъното, когато ревнува дете, посегнало към женска гръд, когато ревнува младите, бъдещето… След което, не за пръв път онзи следобед, щом Попи Бърт-Джоунс се отлепи от обувките си и патетата най-сетне се оставиха да бъдат победени от екологичната катастрофа, той се запита: Защо, в името на Аллах, съм тук? А отговорът го връхлетя за пореден път, настойчив като позив за повръщане: Защото просто не бих могъл да бъда никъде другаде.
Трак, трак, трак. Самад беше благодарен за почукването на диригентска палка по пулта, то отклони вниманието му от мислите, които го бяха вкарали в нещо като полусън мечтание.
— Хей, деца, деца. Стига. Шшшт. Тишина. Инструментите далеч от устните, лъковете долу. Долу, Анита. Така, да, на пода, точно така. Е, както сигурно сте забелязали, днес имаме гост. — Тя се обърна към него, при което той положи всички усилия да намери някаква частица от нея, върху която да се съсредоточи, някакво сантиметърче, което не кара размирната му кръв да кипи. — Това е господин Икбал, бащата на Маджид и Милат.
Самад стана, все едно беше получил команда "мирно", провеси палтото си с големи ревери внимателно пред чевръстите си слабини, помаха неуверено с ръка и си седна.