— Кажете добър ден на господин Икбал.
— ДОБЪР ДЕН, ГОСПОДИН ИКБОЛ — отвърнаха гръмливо в хор всички изпълнители, с изключение на двама.
— Така, дали да не го изсвирим трети път, още повече че си имаме публика?
— ДА, ГОСПОЖИЦЕ БЪРТДЖОУНС.
— Господин Икбал не просто е наша публика днес, той е много специална публика. Именно благодарение на господин Икбал другата седмица вече няма да свирим "Лебедово езеро".
Това съобщение бе посрещнато с шумни възгласи, придружени от спорадично надуване на тромпети, думкане на барабани и чинели.
— Добре, добре, стига. Не очаквах, че ще сте чак толкова въодушевени.
Самад се усмихна. Значи и чувство за хумор има. Демонстрираше ум, беше малко серт — но защо хората си мислят, че колкото повече основания за извършването на един грях съществуват, толкова по-малък е грехът? Той отново разсъждаваше като християнин; отправи едно "От това по-добре, здраве му кажи" към Твореца.
— Свалете инструментите. Да, Марвин, ти. Много ти благодаря.
— А какво ще правим, ако не свирим, госпожице?
— Хм — прокашля се Попи Бърт-Джоунс и на лицето ѝ пропълзя онази леко лукава, сдържано дръзка усмивка, която Самад беше забелязвал и преди.
— Нещо твърде интересно. Следващата седмица ще пробваме да експериментираме с индийска музика.
Момчето на чинелите, разколебано какво ли място ще теме при такава рязка смяна на жанра, се осмели пръв да осмее тайния кроеж.
— Моля? Имате предвид от онези музики: "Еееее ЕЕЕАА аааа ЕЕЕееее ААОоооо" — попита, като възпроизведе доста точно протяжните звуци в началото на музикален съпровод при долитащи от задната стаичка на "индийски" ресторант, придружени от съответните движения на главата. Оркестърът прихна в смях, който гръмна като брас секцията и завърши с хорово: "Ееее Еаааоо ОООАааа Ееее ОООййййй"… Това, медно със скрибуцащите насмешливо цигулки, прониза безмилостно дълбокия еротичен полусън на Самад и изпрати въображението му в градина, оградена с мраморни стени, където се озова облечен в бяло и скрит зад огромно дърво се видя да наблюдава скришом Попи Бърт-Джоунс, която със сари и червена точка бинди на челото криволичеше кокетно между чешмички: ту се показваше, ту се скриваше.
— Не мисля… — подхвана Попи Бърт-Джоунс, като се опитваше да надвика дюдюкането, след което повиши децибелите: — НЕ МИСЛЯ, ЧЕ Е МНОГО ЛЮБЕЗНО ДА… — И тук гласът ѝ се върна към нормални нива, тъй като учениците усетиха гневния тон и се укротиха. — Не мисля, че е много любезно да се подигравате на чужда култура.
Децата, неосъзнали, че го правят, но наясно, че това е най-тежкото престъпление в правилника на училището им, едновременно забиха поглед в краката си.
— Вие как мислите? А? Как мислите вие? Ще ти бъде ли приятно, Софи, ако някой се подиграе с кралицата?
Софи, дванайсетгодишно момиче с лека форма на умствена изостаналост, покрита от главата до петите с характерните рокаджийски атрибути, премигна зад очилата си с дебели лупи.
— Няма да ми бъде приятно, госпожице.
— Няма да ти бъде, нали?
— Не, госпожице.
— Защото Фреди Меркюри е от твоята култура.
Самад бе чувал слухове, които се разпространяваха сред редиците на келнерите в "Двореца", че въпросният тип Меркюри на практика е персиец с много светла кожа, по кръщелно Фарук, и главният готвач го познавал от училището си в Панчгани недалеч от Бомбай. Но кой ти гледа чак толкова подробно? Понеже не искаше да прекъсва прекрасната Бърт-Джоунс, както се е засилила, Самад запази информацията за себе си.
— Понякога чуждата музика ни се струва странна, защото културата на другите е различна от нашата — продължи госпожица Бърт-Джоунс. — Ала това не означава, че не е еднакво добра, нали така?
— НЕ, ГОСПОЖИЦЕ.
— И можем да се опознаем по-добре едни други, когато се запознаем по-добре с културата на другия, нали така?
— ДА, ГОСПОЖИЦЕ.
— Например, ти каква музика слушаш, Милат?
Милат се замисли за момент, наклони саксофона на една страна и започна да имитира, че свири на китара.
— Bo-orn to ruuun! Тада-дадаааааааам! Брус Спрингстийн, госпожице! Baby,we were boorn…
— Хм, нищо… нищо друго ли? Може би нещо, което слушаш у дома?
Милат посърна, притеснен, че вероятно не е дал правилния отговор. Хвърли поглед към баща си, който жестикулираше енергично зад учителката, като се опитваше да възпроизведе отчетливите движения на главата и ръцете на класическия индийски танц "Бхарата Натям" — танца, който Алсана толкова обичаше някога, преди тъгата да натежи в сърцето ѝ, а бебетата да привържат ръцете и краката ѝ.