И така, как младите се подготвят за среща със старите? По същия начин, по който старите се подготвят за среща с младите: с известно снизхождение; със снижени очаквания към умствените способности на другия; с мисълта, че ответната страна няма да ги разбере, че думите им ще минат покрай събеседника (не толкова над главата, колкото между краката му); и с чувството, че е добре да се появят с нещо, което другият би харесал, с нещо подходящо. Като бисквити "Гарибалди"[20] например.
— Харесват ги — обясни Айри, когато близнаците я попитаха защо точно тези бисквити, докато тримата се кандилкаха към местоназначението си на втория етаж на автобус № 52. — Харесват им стафидите. Възрастните хора обичат стафиди.
Милат, изпод пашкула на електронната игра, подсмъркна:
— Никой не обича стафиди. Умряло грозде, бляяяя. Кой яде такава гадост?
— Старите хора — настоя Айри и прибра пакетчето бисквити обратно в раницата. — И между другото, гроздето не е умряло, а изсушено.
— Ъхъм, умряло и после изсушено.
— Млъквай, Милат. Маджид, кажи му да млъкне!
Маджид смъкна очилата си до връхчето на носа и дипломатично смени темата.
— Какво друго носиш?
Айри бръкна в торбата.
— Кокосов орех.
— Кокосов орех!
— За твое сведение — сопна се Айри и дръпна плода, за да не може Милат да го стигне, — старите хора обичат кокосови орехи. Може да сипват кокосовото мляко в чая си. — Айри продължи, докато Милат се преструваше, че повръща. — Освен това нося френски хляб с хрупкава коричка и крекери със сирене, няколко ябълки…
— Ние носим ябълки, шефе — прекъсна я Милат, като обръщението "шефе" по някаква причина, скътана дълбоко в етимологията на севернолондонския жаргон, събираше в себе си значения като "тъпак", "задник", "сульо" — с две думи, пълен льохман.
— Аз лично нося повече и по-хубави ябълки впрочем, а също ментови шоколадови бонбони и малко аки с риба.
— Мразя аки с риба.
— Че кой е казал, че ти ще ядеш?
— Аз и не искам.
— Е, няма да се наложи.
— Ами чудно, щото не искам.
— Не бих те почерпила, дори да искаше.
— Супер, щото не искам. Така че, срам — каза Милат; и без да сваля електронната игра от главата си, прокара дланта си по челото на Айри, което на техния език означаваше, че ѝ предава срама. — Срам за теб.
— Да, ама хич не бери грижа, щото няма да получиш…
— Ох, видя ли как почервеня, видя ли как почервеня! — изписка Маджид и разтърка дланта си. — Засрамила си се, копче!
— Хич даже не съм се засрамила… за разлика от тебе. Ти се срамуваш, щото е за господин Дж. П. Хамилтън…
— Наш'та спирка! — извика Маджид, скочи прав и няколко пъти дръпна връвчицата за камбанката.
— Мен ако питате — каза един раздразнен пенсионер на друг, — всички трябва да се върнат обратно в собствената си…
Ала това изречение, най-древното на света, бе заглушено от дрънченето на камбанките и тропането на крака, докато накрая потъна под олепената с дъвки седалка.
Засрами се, засрами се, олеле! — въодушеви се Маджид. Тримата изтопуркаха надолу по стъпалата и слязоха от автобуса.
А автобус 52 има два маршрута. От галерия "Калей-Вшкоп" на Уилсдън Лейн можеш да го хванеш на юг, както пи, направили децата; през Кенсъл Райз и Портобело към Кингсбридж, за да проследиш как палитрата от цветове изсветлява до ослепителните бели светлини на града: можеш да го хванеш и на север, както направи Самад; Уилсдън, Долис Хил, Харлсдън, за да гледаш с ужас (ако си страхлив като Самад, ако единственото, на което те е научил градът, е видиш ли тъмнокож, да пресечеш на другия тротоар) как бялото потъмнява към жълто, което угасва в кафяво, а после пред погледа ти се показва Часовникът на Харлсдън, който се извисява като статуята на кралица Виктория в Кингстън, Ямайка — висок камък, заобиколен от черно.