Самад остана изненадан, да, изненадан, че тя му прошепна именно Харлсдън, когато докосна ръката му след целувката — онази целувка, чийто вкус той още си спомняше и отговори на въпроса му къде да я намери, далече оттук, много далече оттук ("Жена ми, децата", пророни нечленоразделно); очакваше да чуе в отговор "Айлингтън" или може би "Уест Хампстед", или поне "Суис Котидж", но вместо това чу "Харлсдън. Живея в Харлсдън".
— Стоунбридж Истейт? — попита паникьосан Самад, облещен пред находчивостта, с която Аллах го наказваше и представил си се яхнал новата си любовница със забит в гърба петнайсетсантиметров нож.
— Не точно, но не е далеч ат там. Искаш ли да се видим?
Онзи ден устата на Самад се превърна в самотния стрелец на затревения хълм, взел на прицел собствения си мозък докато в същото време се възкачваше на трона.
— Да. О, да му се не види! Да!
И после пак я целуна, като превърна един относително благопристоен жест в нещо друго, покри гърдата ѝ с лявата си ръка и с удоволствие чу как в този момент тя разко си пое дъх.
Последва кратката, задължителна размяна на реплики между изневеряващи, имаща за цел да ги накара да се по чувстват не толкова изневеряващи:
- Не бива да…
- Изобщо не знам как…
- Хм, трябва да се видим, поне за да обсъдим какво…
- Да, това, което се случи, трябва да бъде об…
- Защото тук се случи нещо, но…
- Жена ми… децата…
- Да си дадем малко време… В сряда… след две седмици'' Четири и половина? Часовникът в Харлсдън?
Най-малкото, в тази ужасна бъркотия можеше да се поздрави с разпределението на времето: слизане от автобуса в 16:15, което му осигуряваше пет минути, за да отскочи до тоалетната в "Макдоналдс" (с чернокожи пазачи на входа, които не пускаха чернокожи в заведението) и да смени клоширания панталон от униформата в ресторанта с тъмносин костюм, пуловер с остро деколте и сива риза, в чийто джоб пъхнал гребенче, с което да приведе гъстата си коса в управляем вид. Междувременно стана 16:20-време да прекара пет минути с братовчеда Хаким и жена му Зинат, собственици на местния магазин "Всичко за 1 лира и 50 пенса" (от онзи тип магазини, където уж не продават нищо над обявената цена, но като се загледа човек, установява, че това е само най-ниската цена), които възнамеряваше да използва за алиби - макар братовчедът да нямаше представа.
— Самад Миа, о! Как си се спретнал днес… Сигурно има причина.
Зинат Махал: уста грамадна като тунела "Блекуол", а Самад да разчита на нея.
— Благодаря, Зинат — рече Самад с преднамерено тайнствен вид. — Що се отнася до причината… Не знам дали да ти казвам.
— Самад! Гроб съм! Каквото ми е казано, отива с мен в гроба.
Каквото бе казано на Зинат, неизбежно подпалваше телефонната мрежа, разпространяваше се чрез ефира, радио вълни и сателити по пътя, за да се окаже в крайна сметка уловено от развити извънземни цивилизации, докато подскача през атмосфера от планети, отдавна откъснати от нашата.
— Такова… работата е там…
— Аллах да ми е на помощ, казвай де! — извика Зинат, която аха да прескочи от другата страна на щанда, сладостно предвкусваща удоволствието от клюката. — Къде си тръгнал?
— Такова… отивам да се видя с един човек в Парк Роял за застраховка "Живот". Искам моята Алсана да е добре осигурена след смъртта ми… но! — каза и размаха пръст пред лъщящата, обсипана с накити братовчедка, чиито клепачи бяха натежали от грим. — Не искам да стига до ушите ѝ! Мисълта за смъртта я плаши, Зинат.
— Чу ли, Хаким? Някои мъже се тревожат за бъдещето на съпругите си! Хайде, върви, не искам да те бавя, братовчеде. И не се тревожи — подвикна след него, като в същия миг пръстите ѝ с дълги извити нокти посягаха към телефона. — Нито думичка пред Алси.
Осигурил си алиби, на Самад му оставаха три минути да измисли какво подарява възрастен мъж на младо бяло момиче на кръстовището на четири черни улици; нещо подходящо…
— Кокосов орех?
Попи Бърт-Джоунс взе мъхестата топка в ръце и вдигна към Самад лицето си, озарено от озадачена усмивка.
— Смесена работа — заобяснява нервно Самад. — Хем има сок като плод, хем е твърд като ядка. Кафяв и стар отвън, бял и свеж отвътре. Но смесицата, струва ми се, не е лоша. Понякога ги използваме — добави, като не знаеше какво друго да каже — в къри.
Попи се усмихна; страхотна усмивка, която подчертаваше естествената красота на лицето ѝ и носеше в себе си — помисли си Самад — нещо повече от красота, нещо лишено от срам и същевременно по-добро и по-чисто от онова, което двамата правеха.