Маджид пристъпи напред, като се опита да постави себе си в полезрението на мъжа, тъй като лявото му око, синьо като спектъра на Рейли, гледаше някъде отвъд тях, докато дясното беше така вдълбано между бръчки, че почти не се отваряше.
— Господин Хамилтън, не помните ли, училището ни изпраща, това са…
— А сега, до нови срещи — каза той, сякаш си взимаше довиждане с възрастна леля, заминаваща на пътешествие с влак после каза още едно "до нови срещи" и през две панелчета от евтино матирано стъкло на затворената врата децата проследиха как фигурата на господин Хамилтън, замъглена като че от мараня, се отдалечава бавно от тях по коридора, докато очертаващите я кафеникави точици се сляха с кафеникавите точици на мебелите в дома, а накрая съвсем изчезнаха.
Милат смъкна електронната игра на шията си, нацупи се и упорито натисна с малкия си юмрук звънеца, като го задържа.
— Може би — предположи Айри не ги иска тези неща.
Милат пусна звънеца за кратко.
Трябва да ги иска. Нали е помолил да му бъдат доставени — изръмжа, след което натисна пак звънеца с нови сили. — Божията жътва, нали така? Господин Хамилтън! Господин Дж. П. Хамилтън?
И тогава бавният процес на изчезването започна да се превърта отзад напред и господин Дж. П. Хамилтън се материализира през атомите на стълба и закачалка, докато накрая отново придоби нормални размери, усукан около вратата.
Милат, изгубил търпение, му пъхна в ръката листа от училище.
— Празникът на жътвата.
Но старецът тръсна глава като птица в басейнче.
— Не, не, наистина няма да позволя да ме придумате да купувам стоки пред собствената си къща. Не знам какво продавате, дай боже да не са енциклопедии, на моята възраст човек има нужда не от повече, а от по-малко информация.
— Но това е без пари!
— А… така ли… защо?
— Празникът на жътвата — повтори Маджид.
— Помагаме на местната общност. Господин Хамилтън, би трябвало да сте разговаряли с нашата учителка, защото тя ни изпрати при вас. Може да ви е изхвърчало от ума — додаде Айри с гласа си на възрастен.
Господин Хамилтън тъжно докосна слепоочието си, сякаш за да извлече някакъв спомен, след което съвсем бавничко отвори входната врата изцяло и пристъпи деликатно като гълъб в обления от слънце есенен следобед.
— Ами… влезте тогава.
Проследиха господин Хамилтън в сумрачния коридор ни градската му къща, натъпкана до пръсване с очукани и нащърбени викториански предмети, тук-там допуснали присъствието на нещо по-съвременно — счупени детски велосипеди, захвърлено детско компютърче за научаване на азбуката, четири чифта кални гумени ботуши в размери като за всички членове на семейството.
— Е — подхвана жизнерадостно той, щом влязоха в хола прекрасни панорамни прозорци, разкриващи гледка към ширнала се градина, — какво носите?
Децата стовариха багажа си върху прояден от молци шезлонг, Маджид изсипа съдържанието на чантите като покупки, правени по списък, а господин Хамилтън запали цигара и заровичка с треперещи пръсти продуктите, предназначени да устроят своеобразен градски пикник.
— Ябълки… о, мили боже, не… нахут… не, не, не, картофен чипс…
Продължиха така, като всеки продукт биваше изваждан и заклеймяван, докато накрая старецът погледна децата с плувнали в сълзи очи.
Не мога да ги ям тези неща… много са твърди, ужасно твърди. Може би евентуално млякото на кокосовия орех. Но пък… можем да пием чай, нали така? Ще останете ли да пийнем чай?
Децата го изгледаха неразбиращо.
- Хайде, дечица, заповядайте, седнете.
Айри, Маджид и Милат нервно се настаниха на шезлонга. В следващия миг се чу щрак-щрак и когато вдигнаха глави, зъбите на господин Хамилтън бяха на езика му, сякаш от първата му уста бе излязла втора. И докато се усетят, зъбите се озоваха обратно по местата си.
— Просто не мога да ям нищо, освен ако не е предварително пасирано, разбирате ли? Сам съм си виновен. Години немара, дълги години. Чистите зъби никога не са ми били приоритет. — Посочи се непохватно и несръчно заби трепереща длан в собствената си гръд. — Аз съм военен. Е, млади хора, вие колко пъти на ден си миете зъбите?
— Три — излъга Айри.
— ЛЪЖКИНЯ! — едновременно извикаха Милат и Маджид. — На лъжата краката са къси!
— Два пъти и половина.
- Последно, скъпа, колко? Попита господин Хамилтън, приглади панталона си с една ръка и вдигна чашата чай с другата.
— Веднъж — призна смутено Айри, подтикната да каже истината от загрижеността в гласа му. — Обикновено.
— Боя се, че един ден ще съжаляваш. А вие двамата?
Маджид тъкмо се канеше да отприщи въображението си и да разкаже за четка робот, която ти мие зъбите, докато спиш, когато Милат го изпревари, признавайки: