Докато господин Дж. П. Хамилтън се огледа да види дали съветът му е бил приет, тримата му мургави посетители вече се бяха изнесли, като отнесоха със себе си торбата с ябълки, които си бе помислил да помоли Джослин да му настърже с кухненския робот); препъвайки се, тичаха да стигнат до зелено място, да стигнат до белите дробове на града, до едно място, където е възможно да се диша спокойно.
Така, децата вече познаваха града. И знаеха, че тук Лудите се чувстват у дома си. Познаваха господин Белоликия, индианеца, който кръстосваше улиците на Уилсдън с белосано лице, сини устни, по чорапогащи и с туристически обувки; познаваха господин Вестник — висок кльощав мъж с дълъг до глезените шлифер, който се мотаеше из библиотеките в Брент, вадеше от дипломатическото си куфарче днешния вестник и методично го накъсваше на ивици; познаваха Лудата Мери — чернокожа вуду вещица с червено лице, чиято територия се простираше от Килбърн до Оксфорд Стрийт, но която правеше заклинанията си от един контейнер за боклук в Западен Хампстед; познаваха господин Тупе, който нямаше вежди и ходеше с тупе не на главата, а увесено на връвчица около врата. Но тези хора афишираха своята лудост — те бяха за предпочитане и не изглеждаха толкова плашещи, колкото господин Дж. П. Хамилтън. Не обръщаха внимание на своята лудост, не бяха просто леко чалнати и не надзъртаха подозрително през процепа на вратата. Бяха си откровено луди в Шекспировия смисъл — демонстрираха проблясък на разум, когато най-малко очакваш. В Северен Лондон, където общинските съветници веднъж гласуваха районът да бъде прекръстен на "Нирвана", не беше необичайно както си ходиш по улицата, внезапно да се сблъскаш с мъдрите думи на човек с тебеширенобяло лице, сини устни или без вежди. От отсрещния тротоар или от другия край на мотрисата в метрото те използваха шизофреничния си талант, за да прозрат закономерност в хаоса (да съзрат целия свят и песъчинка, да създадат история от нищото) и по този начин да те разгадаят, да те възпеят в песен или стих, да те разголят, да ти кажат кой си и накъде отиваш (обикновено към Бейкър Стрийт — повечето съвременни пророци се возят на метрото) и защо. Но ние, като град, не оценяваме тези хора. Инстинктивно приемаме, че се опитват да ни объркат, че са там, за да ни засрамят по някакъв начин, докато надничат между седалките с оцъклени очи и покрит с циреи нос, готвят се да ни питат, неизменно, какво зяпаме. Какво, по дяволите, зяпаме. Като един вид защитен механизъм, лондончани се бяха научили да не зяпат, никога да не зяпат, да избягват да кръстосват поглед с когото и да било, така че да не се налага да чуват всяващия ужас въпрос "Какво зяпаш?" и съответно да дадат жалкия, безполезен отговор: "Нищо". Но както се развива плячката (а ние сме плячка на Лудите, които ни преследват, обзети от отчаяно желание да споделят своята истина със злополучния трудов човек), развива се и ловецът, и истинските професионалисти започват да се изморяват от старата задявка "Какво зяпаш?" и се отправят към по-екзотични територии. Да вземем за пример Лудата Мери. О, принципът е същият, пак става въпрос за зрителен контакт и опасността от осъществяването му, само че тя осъществява зрителен контакт на сто, двеста, дори триста метра разстояние и ако те хване да правиш същото, профучава по улицата, развяла расти, пера и наметало, стиснала худу пръчица, докато те настигне, заплюе те… и се започва. Самад знаеше всичко това — бяха си имали вземане-даване преди, той и румената Луда Мери; дори бе имал лошия късмет тя да седи до него в автобус. Във всеки друг ден Самад би ѝ дал да разбере. Но днес се чувстваше виновен и уязвим, днес стискаше ръката на Попи, докато слънцето се измъкваше от деня; не можеше да погледне Лудата Мери и зловещите ѝ предсказания, грозната ѝ лудост — поради което, естествено, тя го преследваше, съвсем преднамерено го следеше по Чърч Роуд.
— Не я гледай, ще си навлечеш неприятности предупреди я Самад. Просто си върви напред. Нямах представа, че ходи чак до Харлсдън.
Попи стрелна светкавично с очи пъстрия поток, препускащ по улицата като че на въображаем кон.
Попи се засмя.
— Коя е тази?
Самад ускори крачка.
— Лудата Мери. И изобщо не е за смях. Опасна е.
— О, не ставай смешен. Това, че е бездомна и че има умствени… затруднения, не означава, че иска да нарани някого. Бедната женица, какво ли ѝ се е случило, че да изпадне дотам?
Самад въздъхна.
— Първо на първо, не е бездомна. Изпокраде всички боклукчийски кофи в Западен Хампстед и от тях си е построила доста прилична барака във Форчън Грийн. И второ, не е "бедна женица". Всички са ужасени от нея, като се започне от общината. Получава безплатна храна във всяка бакалия в Северен Лондон, откакто прокле едно заведение, "Рамчандра", и бизнесът им се срина за няма и месец. — Едрата фигура на Самад бе плувнала в пот, докато още повече ускоряваше ход в съответствие със забързаната крачка на Лудата Мери на другия тротоар.