— Опитвам се да ви кажа…
Самад огледа групичката методисти, които, чули шума, бяха започнали да се събират нервно около вратата на "Сейнт Андрюс". Набра смелост. У Самад открай време дремеше един неосъществен свещенослужител. Един всезнайко и пътуващ проповедник. С ограничена аудитория и достатъчно свеж въздух, той винаги бе успявал да убеди сам себе си, че цялото познание на вселената, цялата мъдрост, изписана по стените, е негова.
Опитвам се да кажа, че животът е една голяма катедрала, не сте ли съгласна? — Той посочи грозната сграда с червени тухли, пълна с треперещи богомолци. — С широки и меки. — Посочи вонящата суматоха от черни, бели, кафяви и жълти, които сновяха насам-натам по главната. Жената албинос, която стоеше пред супермаркета и продаваше маргаритки, набрани от църковния двор. — По които двамата с приятелката ми бихме искали да продължим да вървим, ако нямате нищо против. Повярвайте ми, разбирам опасенията ви продължи Самад, почерпил вдъхновение от онзи велик уличен проповедник от Северен Лондон, Кен Ливингстън. — Самият аз изпитвам някои неудобства, всеки изпитва неудобства в тази страна, която е нова за нас и стара за нас едновременно. Ние се разкъсваме, нали?
И тук Самад направи нещо, което никой друг не бе правил с Лудата Мери от петнайсет години и повече: докосна я. Много лекичко, по рамото.
— Ние се разкъсваме. Що се отнася до мен, половината от съществото ми копнее да седне тихо с кръстосани крака, като остави онова, което е извън моя контрол, просто да мине покрай мен. Ала другата половина иска да води свещена война. Джихад! И със сигурност можем да водим спорове на улицата, но си мисля, че в крайна сметка вашето минало не е мое минало, вашата истина не е моя истина и вашето решение не е мое решение. Така че, не знам какво искате да ви кажа. Истина и упорство в истината е едно предложение, макар да има още мнозина, които бихте могли да попитате, ако този отговор не ви задоволява. Лично аз разчитам най-много на последните дни. Пророк Мухаммад — да се свети името му! — ни учи, че в Деня на възкресението всички ще изпаднат и несвяст. Глухонеми. Никакво бърборене. Без езици. Какво огромно облекчение само. А сега моля да ни извините.
Самад стисна Попи здраво за ръката и отмина, а Лудата Мери остана като гръмната за момент, след което се втурна към църковната врата и заплю събралите се богомолци.
Попи изтри една сълза от страх и въздъхна.
— Спокойствие в криза. Забележително — каза.
Самад, който потъваше във виденията все повече и повече, видя своя прадядо Мангал Панде да развява мускет, да се съпротивлява на новото, като се стреми да запази традицията.
— Семейна черта е — отсече.
По-късно Самад и Попи крачеха през Харлсдън, в района на Долис Хил, и после, когато им се стори, че са се приближили твърде много до Уилсдън, Самад изчака слънцето да залезе, купи кутия лепкави индийски сладкиши и свърна към Раундуд Парк; полюбува се на последните цветя. Говореше ли, говореше — онова говорене, с чиято помощ се опитваш да унищожиш неизбежното физическо желание, но което само го усилва. Разказа ѝ за Делхи в периода около 1942 година, разказа ѝ за Сейнт Олбанс около 1972 година. Тя се оплака от дългия си списък на абсолютно неподходящи гаджета, а Самад, като не успя да намери кусур на Алсана, нито да събере кураж да спомене името ѝ, разказа за децата си: сподели страха си от страстта на Милат към цинизми и шумни телевизионни предавания като сериала "Първокласен екип"[23]; притесненията си дали Маджид поглъща достатъчно пряка слънчева светлина. Какво прави страната със синовете му — това го интересуваше, какво прави?
— Харесвам те — каза му тя накрая. — Много. Толкова си забавен. Знаеш ли, че си забавен?
Самад се усмихна и поклати глава.
— Никога не съм подозирал, че имам комедиен талант.
— Не, наистина си забавен. Онова, което ми каза за камилите… — прихна тя, имаше заразителен смях.
— Кое?
— За камилите… докато се разхождахме.
— О, имаш предвид това: "Хората са като камилите: едва ли има и един на сто, комуто можеш да повериш живота си".
— Да!
— Това не е шега, а цитат от сборника "Букхари"[24], осма част, страница сто и трийсета — отвърна Самад. — И е добър съвет. Категорично мога да твърдя, че е истина.
— И въпреки това е смешно.
Примъкна се по-близо до него на пейката и го целуна по ухото.
— Наистина, харесвам те.
— Достатъчно възрастен съм, за да ти бъда баща. Женен съм. И съм мюсюлманин.
— Значи в квадратчето с датите ще имаме разминаване. Е, ѝ?