— Мамка му. Давай тогава в четири. Мамка му. — Такъв си беше Арчи. Запазваше присъствие на духа в кризисни ситуации.
Но в 16:15 ч. От него все още ни вест, ни кост, а отчаяният Самад бе изгризал всеки наличен нокът до основата и — седеше отпуснат на бара, долепил нос о горещата витрина, където се съхраняваха повехналите бургери, вторачен в една картичка, на която се изброяваха забележителностите на окръг Антрим.
Мики — главен готвач, келнер и собственик, — който се гордееше с това, че знае името на всеки клиент и разбира кога съответният клиент не е много в час, отлепи лицето на Самад от топлата витрина с шпатула.
— Ой.
— Здрасти, Мики, к'во става?
— Нищо ново, нищо ново. Но да не говорим за мен. К'во Става с теб, по дяволите? А? А? Наблюдавам те, Сами, от мига, когато прекрачи този праг. Физиономията ти е пълна скръб. Сподели с чичо Мики.
Самад простена.
— Ой. Не. Няма проблем, мъжки. Знаеш ме. Аз съм въплъщение на съчувствието в обслужващата сфера; барманът с проклетата усмивка; ако тиквата ми не беше толкова голяма, и червена шапка с козирка бих носил, че и вратовръзка — като онез некадърници от "Мистър Бъргър".
Не го каза метафорично. Мики наистина имаше прекомерно голяма глава, сякаш акнето му изискваше повече пространство и бе получило разрешение за строеж.
— Та, какъв е проблемът?
Самад погледна огромната червена глава на Мики.
— Просто чакам Арчибалд, Мики. Моля те, не си го слагай на сърцето. Ще се оправя.
— Малко раничко, а?
— Моля?
Мики погледна часовника зад себе си — онзи, на чийто циферблат незнайно кога се бе лепнало парченце вкоравена вече яйчена черупка.
— Викам, че е раншко, такова. За тебе и за младежа Арчи. Обикновено идвате в шест. Единият картофки, боб, яйце и гъби. Другият — омлет и гъби. Естествено, с вариации според сезона.
Самад въздъхна.
— Имаме да обсъдим нещо.
Мики забели очи.
Нали няма да започнеш пак оная латерна с Манги-Панги и к'вото там беше, а? Кой кого застрелял, кой кого обесил, дядо ми поел пакистанците или когото там беше, все едно 'секи шибаняк го е еня и дава пет пари изобщо въобще. Гониш ми клиентелата. Създаваш… — Мики запрелиства новата си библия: "Храна за мисълта: упътване за работодатели и служители в хранително-вкусовата промишленост — стратегия спрямо клиентите и отношения с потребителите". — Създаващ повторяем синдром, който отблъсква всичките тия бастуни от тяхното кулинарно преживяване.
- Не, не. Днес няма да си говорим за прадядо ми. Имаме друга работа.
— А, и слава богу, алилуя. Повторяем синдром и т'ва си е. — Мики потупа сърдечно книгата.
– 'Сичко си го пише тука, мъжки. Най-добре похарчените девет кинта и половина. Що не идеш при моллата да ти олекне?
— Аз съм мюсюлманин, Мики, не правя такива неща.
— Хм, да, явно, нали 'сички сме братя — ама трябва и да се живее, нали? А? Кажи де?
— Не знам, Мики, откъде да знам?
Мики фрасна здраво Самад по гърба.
— Естествено! Тъкмо разправях на братока Абдул…
— Кой Абдул?
Беше традиция и в широкия, и в най-тесния семеен кръг на Мики всички синове да бъдат кръщавани Абдул, за да им се отворят очи за суетата да приемаш по-висок статус от другите, което беше много хубаво и благородно, обаче внасяше объркване в началните години. Но децата са изобретателни и бяха започнали да добавят към Абдул по някое английско име.
— Абдул-Колин.
— Ясно.
— Та, да ти кажа, на Абдул-Колин нещо му прещрака и взе да минава в крайности — ЯЙЦА, БОБ, КАРТОФКИ, ПРЕПЕЧЕНА ФИЛИЙКА — ей такава огромна брада, не яде свинско, не пие алкохол, не гони мацки, направо се е чалнал бе, мъжки, и това ако не е заради тебе…
Абдул-Мики бутна чиния въглехидрати с нездравословен вид към един смужурясан старец, който си беше вдигнал панталона толкова високо, че сякаш цял се бе напъхал в него.
— И значи, къде мислиш го засякох Абдул-Колин миналата седмица? В "Мики Фин" на Хароу Роуд, и му викам: "Ой, Абдул-Колин, направо да не повярваш, мамка му". А той, такъв един тържествен, с оная брада, такъв, и вика…