— Мики, Мики, имаш ли нещо против да ми разкажеш друг път… просто, да ти кажа…
— Ама добре, да. Защо ли изобщо се кося?
— Ако обичаш, би ли предал на Арчибалд, като дойде, че съм в сепарето зад пинбол машината. О, и за мен — обичайното.
— Но проблемо, мъжки.
Десетина минути по-късно вратата се отвори и Мики вдигна очи от Шеста глава — "В супата ми има муха: Как да се справим с враждебност по здравословни въпроси, проявена от клиент" — и видя Арчибалд Джоунс, стиснал в ръка евтино куфарче, да се приближава към бара.
— О, Арч. Как върви бизнесът със сгъването?
— Какво да ти кажа. Комси-комса. Самад наоколо ли е?
— Дали е наоколо? Дали е наоколо? Не помръдва като шибана воня от половин час. Физиономията му е пълна скръб, все едно са го замеряли с лайна. Някой трябва да вземе препарат и да го почисти.
Арчи сложи куфарчето си на бара и свъси чело.
— Кофти изглежда, значи. Между нас казано, Мики, бая се тревожа за него.
— Разправяй го на старата ми шапка — възкликна Мики, дълбоко впечатлен от изложената в Шеста глава препоръка чиниите да се мият с топла течаща вода, — или пък ако предпочиташ, върви в сепарето зад пинбола.
— Благодаря, Мики. А, и омлет с…
— Знам, с гъби.
Арчи закрачи по балатума между масите в "О'Конълс".
— Здрасти, Дензъл. Добър вечер, Кларънс.
Дензъл и Кларънс бяха двама вечно сърдити, цапнати в устата осемдесетгодишни ямайци. Дензъл беше невъзможно дебел, Кларънс — ужасно кльощав, семействата и на двамата бяха измрели, и двамата носеха шапки с тясна периферия, седяха в ъгъла и запълваха цялото си оставащо време с игра на домино.
— К'во рече тоя бамбаклот[25]?
— Добър ви вечер, викам.
— Не вижда ли, че игрраем домино?
— Не вижда! Че как да види, като има задник вместо лице да не мислиш, че мое да види нещо?
Арчи не им се върза — и не би трябвало, — а побърза да се пъхне в сепарето, за да заеме мястото си срещу Самад.
— Не разбирам — продължи разговора точно от там, където бяха спрели по телефона. — да не би да се опитваш да ми кажеш, че ги виждаш във въображението си… Или по-скоро ги виждаш наистина?
— Много е просто, казвам ти. Първия път, най-първия път, бяха там. Но след това, Арчи, през последните няколко седмици, виждам близнаците всеки път, когато съм с нея — като призраци! Дори докато се… И тогава ги виждам. Хилят ми се.
— Сигурен ли си, че не е от преумора?
— Чуй ме, Арчи: виждам ги. Това е знак.
— Сам, дай да се придържаме към фактите. Когато те видяха, ти какво направи?
— Че какво да направя? Казах им: "Здрасти, деца. Поздравете госпожица Бърт-Джоунс".
— И те?
— Поздравиха я.
— А ти какво каза?
— Арчибалд, мислиш ли, че мога да ти разкажа какво се случи, като постоянно ме прекъсваш с разни глупости?
— КАРТОФКИ, БОБ, ЯЙЦЕ, ДОМАТ И ГЪБИ!
— Твоето е, Сам.
— Това е обидно! Не е моето. Никога не си поръчвам домати. Не искам някакъв си жалък белен домат, сварен до смърт, после пържен до смърт.
— Ами не е и моето. Аз поръчах омлет.
— Все едно, не е за мен. Да продължавам ли?
— Разбира се, целият съм в слух.
— Погледнах момчетата си, Арчи… погледнах красивите си момчета… и сърцето ми прескочи — не, нещо повече: пръсна се на парчета! Пръсна се на страшно много късчета, и всяко късче ме прониза до смърт. Продължих да си мисля: как да науча момчетата си на нещо, как да им покажа правия им, когато съм изгубил своя?
— Мислех — прекъсна го Арчи, — че проблемът е в онази ял; на. Ако наистина не искаш да си с нея… може да хвърляме ези-тура: ези — оставаш, тура — тръгваш си; поне си направил…
Самад удари със здравия си юмрук по масата.
— Не искам да хвърлям ези-тура, по дяволите! Да не говорим, че е твърде късно. Нима не виждаш? Стореното — сторено. Обвързан съм здравата, вече го виждам. Затова трябва да се съсредоточа върху закрилата на децата си. Предстои ми да направя важен избор — морален избор. — Самад сниши глас и още преди да каже и думичка, Арчи знаеше какво да очаква. — Ти самият трябваше да вземеш важни решения, Арчи, още преди години. Добре го прикриваш, но знам, че не си забравил усещането. Осколката в крака ти е достатъчно доказателство. Воювал си. Победил си. Не съм забравил. Винаги съм ти се възхищавал за това, Арчибалд.
Арчи погледна в пода.
— Не бих…
— Казвам ти, не ми е приятно да ти говоря за работи, дето не са то по вкуса, приятелю. Просто се опитвам да те накарам да осмислиш положението. В крайна сметка винаги — както и сега — опира до един въпрос: "В какъв свят бих искал да живеят децата ми?". Ти вече взе мерки. Сега е мой ред.