Арчи, който днес, също както преди четирийсет години, не схващаше много-много речите на Самад, се заигра с една клечка за зъби.
— Ами… защо просто не престанеш да се виждаш с нея?
— Опитвам се. Опитвам.
— Хубаво е, нали?
— Не, ами… не е точно… в смисъл, искам да кажа, че е приятно, да… но не е разврат… целуваме се, прегръщаме се.
— Но не…
— Не, в тесния смисъл на думата — не.
— Но някои…
— Арчибалд, ти за синовете ми ли се тревожиш, или за спермата ми?
— За синовете — призна Арчи. — Категорично за синовете.
— Защото в тях има бунт, Арчи. Виждам го — все още е и зародиш, но нараства. Казвам ти, не знам какво се случва с децата в тази страна. Накъдето и да погледнеш, все едно и също. Миналата седмица синът на Зинат бил хванат да пуши марихуана. Все едно е от Ямайка!
Арчи повдигна вежда.
— О, нямах намерение да те засегна, Арчибалд.
— Не съм се засегнал, приятелю. Но не бива да съдиш, преди да си опитал. Бракът ми с ямайка се отрази чудотворно на артрита ми. Но това е друга тема. Продължавай.
— Ами, да вземем сестрите на Алсана — всичките им деца само проблеми създават. Не стъпват в джамия, не се молят, говорят странно, обличат се странно, ядат всякакви боклуци, имат сексуални контакти с когото им падне. Никакво уважение към традицията. Викат му асимилация, ама за мен си е жив разврат. Поквара!
Арчи се опита да си придаде шокиран вид, след това пробва да изглежда потресен — не знаеше какво да каже. Арчи обичаше хората да се разбират помежду си. Някак усещаше, че е важно да живеят заедно в мир и сговор, така да се каже.
— КАРТОФКИ, БОБ, ЯЙЦЕ, ГЪБИ! ОМЛЕТ С ГЪБИ!
Самад вдигна ръка и се обърна към бара.
— Абдул-Мики! — извика, като се постара да звучи с лондонски акцент. — Би ли ни ги донесъл, ако обичаш.
Мики изгледа Самад, облакъти се на бара и изтри носа си с престилката.
— Виж сега, мъжки, прекрасно знаеш как стоят нещата. Заведението е на самообслужване. Т'ва да не ти е "Уолдорф", дееба.
— Аз ще ги донеса — изсули се от мястото си Арчи.
— Как е той? — попита тихичко Мики, докато буташе чинията към Арчи.
Арчи се намръщи.
— Не знам. В момента е на темата за традицията. Тревожи се за синовете си, нали разбираш. Лесно е децата да излязат извън релсите в наши дни и на тази възраст. Не знам какво да му кажа.
— На мен ли разправяш, мъжки — поклати глава Мики. Тая книга аз съм я писал, хи-хи. Виж го моя малкия, Абдул-Джими. Другата седмица е на съд за малолетни, щото отмъкнал няк'ви проклети емблеми на фолцваген. Викам му: ти откачи ли бе, к'во? Къв смисъл има, да му се не види? Поне я открадни шибаната кола, като ще е такава работата. Нъли в смисъл, що? А той разправя, че било заради няк'ви "Бийти Бойс" ли, не разбрах точно. Е, викам му, тия ако ги докопам са пътници, казвам ти, от мене да го знаеш. Ник'во чувство за традиция, ник'ъв морал, дееба — ей в т'ва е проблемът.
Арчи кимна и взе тесте със салфетки, с които да хване горещите чинии.
- Ако ме питаш за съвет — а ти го правиш, защото това е част от специалната връзка между собственика на заведението и клиента, — кажи на Самад, че има две възможности. Или да ги прати обратно в родината им, обратно в Индия…
— Бангладеш — поправи го Арчи и си крадна картофче от чинията на Самад.
— Все едно, въобще не ми дреме къде точно. Та, може да ги изпрати там, за да получат подобаващо възпитание от дядовците и бабите си, да понаучат малко от шибаната им култура, да се научат на принципи, да му се не види. Или… задръж секунда… КАРТОФКИ, БОБ, ШНИЦЕЛ И ГЪБИ! ЗА ДВАМА!
Дензъл и Кларънс се надигнаха бавно и се затътриха към горещите ястия.
— Тоя шницел мяза на парртенка — отбеляза Кларънс.
— Иска да ни отрови — кимна Дензъл.
— Тея гъби на нищо не мязат — продължи Кларънс.
— Гледа да пробута на добрия човек сатанинска хррана — каза Дензъл.
Мики перна Дензъл през пръстите с шпатулата си.
— Ой. Туидълдъм и шибания Туидълди. Намерете си друго занимание, става ли?
— Или…? — подсети го Арчи.
— Иска да убие един стар човек. Немощен старрец — продължи да си мърмори Дензъл, докато двамата с Кларънс се тътреха обратно към местата си.
— Голяма напаст са тия двамата. Живи са само защото са толкоз стиснати, че не щат да си платят за кремация.
— Или…?
— А?
— Втората възможност?
— А, да. Ами втората възможност е очевидна, нали?
— Нима?
— Да се примири. Ще трябва да се примири, нали? Сега всички сме англичани, мъжки. К'вото сме си надробили, т'ва ще сърбаме. Струва две лири и петдесет пенса, Арчибалд, приятелю. Златната ера на купоните за храна свърши.