В метрото срещна младичко, симпатично момиче — смугло, с вид на испанка, със слети вежди, — което плачеше. Беше седнала точно срещу него, нахлузила огромни розови гети, и плачеше без дори да си прави труда да се прикрива. Никой не казваше нищо. Никой не правеше нищо. Всички се надяваха, че момичето ще слезе на "Килбърн". Но тя продължи нататък, просто седеше и плачеше; "Западен Хампстед", "Финчли Роуд", "Суис Котидж", "Сейнт Джоунс Уд". После, на спирка "Бонд Стрийт", извади от раницата си снимка на младеж с неблагонадежден вид, показа я на Самад и на още неколцина пътници.
— Защо тръгва? Разбива мое сърце… Нийл, така казва, че името му Нийл, Нийл, Нийл.
На Чаринг Крос, последната спирка, Самад я проследи с поглед как прекоси перона и се качи на обратната мотриса към Уилсдън Грийн. Романтично в известен смисъл — начинът, но който произнесе "Нийл", сякаш тази дума се пръскаше по шевовете от някогашната страст, от загубата. Женско страдание с помиташе като пълноводна река сила. Някак си очакваше подобно нещо и от Попи; като вдигна слушалката, бе очаквал да чуе тихичко, ритмично хлипане, а по-късно да започне да получава писма, ароматни и зацапани от сълзи. И в нейната скръб той да порасне, както навярно се случваше с Нийл в този момент; нейната скръб ще да е била откровението, подтикнало го да направи още една крачка към собственото си изкупление. Но вместо това чу само едно: "Майната ти, нещастник!".
— Нали ти казах — поклати глава Шива и подаде на Самад кошче с жълти салфетки, които да бъдат сгънати на замъчета. — Казах ти да не си пъхаш носа в тез неща, нали ти казах? Не си първият, пич. Нали разбираш: тя не е ядосана само на тебе, ясно?
Самад вдигна рамене и се съсредоточи върху куличките.
- Не си първият, случва се от години. Мургави мъже зарязват англичанки, а Джавахарлал Неру казва бай-бай на Госпожа Британия. — Шива, в желанието си да се усъвършенства, бе записал Свободния университет. — Много е объркано, пълна каша… и всичко опира до гордостта. Бутва ти десетачка и иска да ѝ прислугваш… и да я даряваш с любовни ласки.
- Не — възрази Самад. — Не беше така. Да не сме в средновековието, Шива, все пак е 1984-та.
- Личи си колко си наясно. От това, дето ми казваш, тя е класически случай, брат, просто класика.
— Е, точно сега са ми други грижите — измънка Самад а на ум пресметна, че към този момент синовете му би трябвало да са на сигурно място в къщата на семейство Джоунс, където бяха поканени на гости с преспиване, а това означаваше, че има още два часа, преди Арчи да отиде да събуди Маджид, като остави Милат да спи.). — Семейни проблеми.
- Няма време! — извика Ардашир, който се беше промъкнал изотзад, незабележимо както винаги, за да огледа назъбените парапети около кулите, сгъвани от Самад. — Няма време за семейни проблеми, братовчеде. Всеки си има грижи, всеки иска да спаси семейството си от кашата, дето къкри в родината — самият аз трябваше да кихна хилядарка за самолетен билет на цапнатата ми в устата сестра, обаче въпреки всичко дойдох на работа, въпреки всичко трябва да си върша задълженията. Чака ни тежка нощ, братовчеде — провикна се и, излизане от кухнята Ардашир и отнесе черния си смокинг към ресторанта. — Не ме разочаровай.
Беше най-натоварената нощ в седмицата, събота — време. Когато тълпите прииждаха на талази: преди театъра, след бара, след клуба; първите бяха любезни и разговорливи, вторите си тананикаха бодри мелодийки, третите бяха свадливи, четвъртите — облещени и груби. Естествено, любимата клиентела на келнерите беше театралната публика; те бяха спокойни, даваха големи бакшиши и се интересуваха от географията на храната: от източния ѝ произход, историята ѝ; по-младите келнери развихряха въображението си (тяхното единствено пътуване на изток беше това, което предприемаха всеки ден — към къщи в Уайтчапъл, Смитфийлд, Айл ъв Догс), а по-възрастните записваха чинно и с гордост поръчката с черна химикалка върху розова салфетка.
През последните няколко месеца в Националния театър се играеше "Бас държа, че тя е!" — възроден мюзикъл от средата на петдесетте, чието действие се развиваше през трийсетте. Разказваше се за богато момиче, което бяга от семейството си и по пътя се запознава с бедно момче, тръгнало да се бие в Гражданската война в Испания. Двамата се влюбват. Дори Самад, който беше настъпен по ухото, бе събрал достатъчно оставени програмки и бе чул достатъчно маси да пеят с ентусиазъм песните, че да има представа от мюзикъла; харесваше го, всъщност именно музиката го разсейваше от неблагодарната черна работа (нещо повече — тази вечер песните бяха приятно облекчение за тревогите дали Арчи ще успее да доведе Маджид пред "Двореца" точно в един след полунощ); тананикаше си ги тихичко с останалите в кухнята и така си създаваха работен ритъм, докато кълцаха и мариноваха, режеха и счукваха.