Какво не би направил той за нея? Кой сладък аромат, какви огромни перли?
Пътят до дванайсета маса е дълъг. Не като разстояние — разстоянието е едва двайсет метра, — просто пътят е дълъг, защото минава през тежките аромати и високите гласове, през поръчките; през виковете на англичаните; през втора маса, където пепелникът е препълнен и трябва да се захлупи с друг, да се вдигне внимателно и да се смени с новия със съвършен лежерен жест; да спре при четвърта маса, където има неидентифицирано ястие, непоръчано от клиентите; да поспори с пета маса, която иска да се обедини с шеста маса, независимо от неудобството; а седма маса иска ориз с яйце — като за китайско; осма маса се клати и още вино! Още бира! Пътят е дълъг, щом има да преминава през джунглата; да обслужи безкраен брой необходимости и необходим безкрай от бройки, желанията, изискванията на розовите лица, които се блъскат в Самад като господа със сафари шапки, вдигнали крака на масите, с пушки през скута, докато пиещите чай дами на верандите се разхлаждат под лекото помахване на щраусови пера, движени от смугли младежи…
Какъв път тя би изминала и колко удара на чука
О, Аллах, колко е благодарен (да, госпожо, един момент, госпожо), зарадван от мисълта, че Маджид — поне Маджид! — след броени часове ще лети на Изток от това място с неговите изисквания и постоянни желания, от това място, където търпение и жал са непознати думи, където хората каквото и да искат, го искат веднага, на секундата (Чакаме двайсет минути за зеленчуците), очакват своите любовници, своите деца, своите приятели и дори своите богове да се появят евтинко и бързичко, точно както на десета маса си чакат скаридите тандури…
На избрания от нея търг — колко картини на Рембранд, Климт и Де Кунинг?
Тези хора, които са готови да заменят цялата си вяра за секс, а всичкия секс — за сила; които заменят страха от Бога с възгордяване, познанието — с ирония, покритата почтително глава — с крещящ облак оранжева коса…
На дванайсета маса е Попи. Попи Бърт-Джоунс. И точно в момента самото име е достатъчно (понеже Самад е неимоверно избухлив; на път е да отдели един от друг собствените си синове, да ги разсече на две, като онзи пионер неврохирург, прокарал колебливо скалпела по грапавата кожа на сиамските близнаци), самото име стига да му взриви мозъка. Самото име е торпедо, изстреляно срещу миниатюрната му рибарска лодка, за да запрати мислите му извън водата. Но този път не беше само името, нито ехото на името, изречено от безмозъчен глупак или прочетено най-долу на старо писмо — беше самата Попи Бърт-Джоунс от луничава плът и кръв. Седеше с каменно изражение и решителен вид със сестра си, която представляваше — като всеки брат или сестра на обект, към когото сме изпитвали желание — по-грозна и разкривена версия на Попи.
— Е, кажи нещо де? — посреща го Попи на нож, докато прехвърля в дланта си пакет "Марлборо". — Няма ли да ни посрещнеш с някое остроумие? Да ръснеш някоя глупост за камили или кокосови орехи? Езика ли си глътна?
Самад няма какво да каже. Почти успява да заглуши песента в главата си, килва глава под съвършения угоднически ъгъл и се подготвя да запише поръчката, като очаквателно допира до листа химикалката си. Като в сън му е.
— Е, добре — тросва се Попи, оглежда Самад от главата до петите и запалва цигара. — Нека бъде твоята. Така. За предястие ще вземем агнешки самоси и онова йогуртовото каквототам беше.
— А за основно ястие — включва се по-ниската, по-обикновената, по-оранжевата и чипоноса сестра — два пъти агнешко рогат джош с ориз и допълнително картофки, ако обичате, келнер.
Поне Арчи пристига навреме; точната година, точната дата, точния час; 1984 година, пети ноември, един след полунощ.
Пред ресторанта е, облечен с дълъг шлифер, стои пред своя "Воксол", човърка нещо чисто новите си скоростни гуми "Пирели", а с другата ръка вдига цигара към устата си и всмуква здравата като Богарт или като шофьор, или като шофьора на Богарт. Самад излиза, здрависва се, като поема протегнатата дясна ръка на Арчи в своята, и усеща студенината на пръстите на приятеля си, усеща колко му е задължен. Неволно издиша облак леден дъх в лицето му.
— Няма да го забравя, Арчибалд — казва, — няма да забравя какво направи за мен тази вечер, приятелю.
Арчи пристъпва неловко.
— Сам, преди да… трябва да ти кажа нещо…
Но Самад вече посяга към вратата и обяснението на Арчи идва след гледката на три мърдащи деца на задната седалка, като нелепа шега.