— Те се събудиха, Сам. Спяха в една и съща стая — нали така се ходи на гости с преспиване. Нищо не можех да направя. Само ги наметнах върху пижамите, не можех да рискувам Клара да чуе, трябваше да ги взема и тримата.
Айри спи; сгушила се е с глава върху пепелника и крака върху скоростната кутия, но Милат и Маджид се протягат радостни към баща си, дърпат го за крачолите, потупват го по брадичката.
— Здрасти, абба! Къде отиваме, абба? На тайна дискотека? Сериозно?
Самад стрелва с гневен поглед Арчи. Арчи свива рамене.
— Отиваме на пътешествие до летището "Хийтроу".
— Леле!
— А когато стигнем, Маджид… Маджид…
Като в сън му е. Самад усеща как по бузите му се изтъркулват сълзи и не може да ги спре; посяга към по-големия си с две минути син и го притиска толкова силно към гърдите си, че му чупи рамката на очилата. — Като стигнем, Маджид ще замине с леля Зинат.
— Ще се върне ли? — Милат е. — Ще е супер, ако не се върне!
Маджид се измъква от крепката бащина прегръдка.
— Далече ли заминавам? Ще се върна ли в понеделник за училище — имам да проследя фотосинтезата по биология… взех две растения: едното е в шкафа, а другото е изложено на слънчева светлина… трябва да проведа опита, абба, трябва да запиша кое от двете…
В продължение на години, още от мига, в който самолетът излетя, Самад полага усилия да забрави тази история. Съзнанието му иска да се освободи от този спомен. Внезапно потънал камък. Изкуствен зъб, плаващ плавно към дъното на чаша.
— Ще се върна ли в училище, абба?
- Хайде — подканва ги важно Арчи от предната седалка - Трябва да потегляме, чака ни път.
— Ще се върнеш за училище в понеделник, Маджид, обещавам. А сега си сядай на мястото, хайде. Заради татко, моля те.
Самад затваря вратата на автомобила, привежда се и вижда топлия дъх на синовете си по стъклото. Вдига ръка, праща им въздушна целувка, очертание на розов пръст по стъклото, слюнката им се смесва с мърлявия конденз от вътрешната страна на прозореца.
9 Метеж!
От камбанарията на Алсана, същинската разлика между хората не се състоеше в цвета на кожата. Нито пък бе свързана с пол, вероизповедание, таланта на съответния човек да танцува в неравноделен ритъм или да разтвори пръсти и в шепата му да грейнат златни монети. Същинската разлика бе далеч по-фундаментална. Свързана със земята. С небето. Хората можеш да разделиш на два лагера, така смяташе тя, само като им зададеш два-три най-обикновени въпроса — като онези, дето ги публикуват в женските списания във вторник:
(а) Има ли вероятност небесата, под които спиш, да се разтворят за седмици наред?
(б) Има ли вероятност земята, по която стъпваш, да се разклати и продъни?
(с) Има ли вероятност (и моля, отбележи, дори тази вероятност да ти се струва минимална) страховитата планина, която хвърля сянка по пладне над дома ти, един ден да изригне без никаква причина?
Защото ако отговорът дори на един от тези въпроси — или на всичките — е положителен, значи животът, който водиш, е подвластен на среднощни сили, виси на косъм над света на злото; мимолетен е и се крепи на магия; безгрижен в най-чистия смисъл на думата, безотговорен; маловажен като ключодържател без ключове, като шнола за коса — все ти е тая, ако го загубиш. А също и летаргичен: защо да не си седиш цяла сутрин, цял ден, цяла година под любимия кипарис и да чертаеш осмици в прахта? Нещо повече — такъв живот е катастрофа, хаос: защо не катурнеш правителство просто ей така, защо не избодеш очите на човек, когото ненавиждаш, защо не полудееш, защо не фъфлиш нечленоразделно из града като безумец и не размахваш ръце, и не си скубеш косите? Няма какво да те спре — или по-скоро всичко може да те спре във всеки час, във всяка минута. Онова чувство. То е определящото в един живот. Хора, които стъпват по солидна земя, под сигурно небе, не го разбират всичко това; те са като онези английски военнопленници в Дрезден, дето продължавали да пият чай и да се обличат официално за вечеря, въпреки воя на сирените, дори когато градът бил превърнат в огнен ад. Родени в китна страна с умерен климат, англичаните нямат сетива за бедствията, били те и резултат от човешка намеса.
За хората в Бангладеш — някога Източен Пакистан, преди това Индия, а още по-преди Бенгал — е различно. Те живеят под постоянно насочения към тях невидим пръст на бедствието — наводнения и циклони, урагани и свлачища. През половината от времето половината им страна е под вода; поколения са заличавани редовно като по часовник; продължителността на живота в най-добрия случай е петдесет и две години и местните са напълно наясно, че когато се каже апокалипсис, когато стане дума за неочаквано масово измиране, хм, те водят класацията, те са в челните редици, първи ще поемат като Атлантида към морското дъното, когато онези непрокопсаници, ледниците по полюсите, започнат да се изместват и да се топят. Бангладеш е най-нелепата страна на света. Това разбира Бог под страхотен майтап, това е неговият опит в черната комедия. Няма нужда да се раздават въпросници на жителите на Бенгал. Бедствието е част от живота им. Например, между шестнайсетия рожден ден на Алсана (1971) и годината, в която тя официално спря да разговаря със съпруга си (1985), в Бангладеш бяха загинали повече хора, отнесени от урагани и дъждове, отколкото в Хирошима, Нагасаки и Дрезден взети заедно. Милиони хора се разделиха с живота, към който се бяха научили да се отнасят преди всичко лековато.