Самад ликуваше.
— Видя ли? В Читагонг няма какво да му се случи! Още по-добрата новина е, че с бил в джамия. По-добре да си счупи носа в джамия, отколкото при улично сбиване в Килбърн! Точно на това се надявах. Връща се към традициите. Нима не се връща към традициите?
Алсана се замисли за момент. После рече:
— Може би, Самад Миа.
— Как така "може би"?
— Може би, Самад Миа, а може би не.
Алсана бе решила да спре да разговаря със съпруга си еднозначно. През следващите осем години тя никога не му каза направо "да" или "не"; принуждаваше го да живее така, както живее тя — никога да не знае, никога да не е сигурен;вземаше откуп под формата на здравия разум на Самад и топи бе нейното изкупление, докато не бъде реабилитирана изцяло чрез прибирането на по-големия ѝ — с две минути — син; докато най-накрая не получи възможност да прокара пухкавата си длан през гъстата му коса. Това бе нейното обещание, нейната клетва към Самад; това бе нейното изтънчено отмъщение.
На моменти поведението ѝ го докарваше почти до ръба, аха да грабне кухненския нож, да отвори шкафчето с лекарствата. Само че Самад беше от опърничавите — не би сложил край на живота си, ако с това би доставил удоволствие другиму. Алсана се въртеше насън и мърмореше: "Само ми го върни, идиот с идиота… ако това те побърква, върни ми момчето".
Обаче нямаха пари да върнат Маджид, дори Самад да бе склонил да развее бяло то знаме. Научи се да живее с тази мисъл. Стигна се дотам, че ако някой му отговореше с "да" или "не" в ресторанта или на улицата, той не знаеше как да реагира — беше забравил значението на тези две прекрасни думички. Никога не ги чуваше от устата на Алсана. Нито един въпрос в дома на Икбал не получаваше еднозначен отговор:
— Алсана, виждала ли си ми чехлите?
— Възможно е, Самад Икбал.
— Колко е часът?
— Евентуално три, Самад Миа, но Аллах знае, че би могло и да е четири.
— Алсана, къде си тикнала дистанционното?
— Има вероятност да е в чекмеджето, Самад Миа, но не по-малко вероятно е да е зад дивана.
И така си караха.
Малко след майския циклон семейство Икбал получиха писмо от по-големия им — с две минути син, написано прилежно на ръка върху лист от тетрадка с редове, сгънат около актуална снимка. Не беше първото писмо, което получаваха, по този път Самад долови нещо различно, нещо, което го въодушеви и легитимира взетото от него непопулярно решение; нещо различно в тона, усещане за зрялост, за придобиване на източна мъдрост; и след като най-напред го прочете внимателно в градината, Самад с огромно удоволствие го занесе в кухнята и го прочете на глас на Клара и Алсана, които пиеха ментов чай.
— Ето какво пише: "Вчера дядо наби Тамим (прислужника) с колана си, докато задникът му стана по-червен и от домат. Каза, че Тамим бил откраднал няколко свещи (вярно е. Видях го с очите си!), и ето какво получи за стореното. Дядо обича да повтаря, че Аллах наказва и понякога хората трябва да го сторят също, и мъдрият човек знае кога да остави указанието в ръцете на Аллах и кога да се заеме лично". Чухте ли това? Иска да бъде мъдър. Колко деца в това училище познавате, които искат да бъдат мъдри?
— Може би нито едно, Самад Миа. А може би всички.
Самад се намръщи на жена си и продължи:
— А ето тук споменава за носа си: "Струва ми се, че една ваза не би трябвало да се намира на такова глупаво място, откъдето може да падне и да счупи носа на някое момче. Би трябвало да е по нечия вина и някой да бъде наказан за това (но не с бой по задника, освен ако е малко дете, а не възрастен, ако е под дванайсетгодишен). Когато порасна, мисля, че ще внимавам вазите да не бъдат слагани на такива глупави места, където може да представляват опасност, а също така ще внимавам и за друг и опасни неща (между другото, носът ми вече е добре)". Виждате ли?