Клара смръщи чело.
— Какво да виждаме?
— Видно е, че не приема в джамията да се слагат излишни изображeния, обявява се против всяка нерелигиозна, ненужна, опасна украса! Момче като него е родено за велики дела, не мислите ли?
— Може би, Самад Миа, а може би не.
— Може да стане държавник, или пък юрист — предположи Клара.
— Глупости! Синът ми е роден да служи на Бог, не на хората. Не се бои от своя дълг. Не се бои да бъде истински бенгалец, истински мюсюлманин. Тук ми казва, че козелът на снимката е мъртъв. "Помогнах да убият козела, абба — пише. — След като го разполовихме, продължи да мърда още и известно време". Един страхливец би ли направил подобно нещо, а?
Клара нямаше как да не отвърне отрицателно — макар и без особен ентусиазъм — и посегна да вземе снимката, която и подаваше Самад. Маджид, както винаги облечен в сиво, стоеше пред обречения козел на фона на старата къща.
— О! Погледнете му носа! Вижте как е счупен. Сдобил се е с римски нос. Прилича на малък аристократ, на малък англичанин. Виж, Милат. — Клара пъхна снимката под носа на Милат — по-малък и по-сплескан. — Двамата вече не приличате много-много на близнаци.
— Прилича на шеф — отсече Милат след бърз поглед.
Самад, който не беше много запознат с езика на улицата в Уилсдън, кимна мрачно и потупа сина си по главата.
— Добре е, че забелязваш разликата между двама ви, Милат, по-добре сега, отколкото по-късно. — Самад стрелна с гневен поглед Алсана, която завъртя опрения в слепоочието си показалец, а после се почука по главата: пълно куку. — Някои може и да се подиграват, но двамата с теб знаем, че брат ти ще изведе събратята си от пустошта. Ще застане начело па племена. Той е роден водач.
При тези думи Милат се изсмя високо, така силно, така неконтролируемо, че загуби равновесие, подхлъзна се на една кърпа и си счупи носа в мивката.
Двама синове. Единият отсъстващ и съвършен, застинал в чудната възраст на деветте си години, запечатан върху снимката, докато телевизорът под него бълваше цялата гадост на осемдесетте — ирландски бомби, английски метежи, презокеански безизходици — и над тази бъркотия детето се рееше недосегаемо и неопетнено, издигнато до статута на вечно усмихнат Буда, преливащ от ведро източно съзерцание; способен на всичко, роден водач, роден мюсюлманин, роден шеф — иначе казано, момче мечта. Призрачен дагеротип, изваян от амалгамата на бащиното въображение, консервиран в солния разтвор на майчините сълзи. Синът стоеше притихнал, далечен, за него "се предполагаше, че е добре" като стражевата охрана на Нейно величество, разпръсната из островите, впримчен във вечно състояние на неподправена невинност, постоянен предпубертет. Този свой син Самад не можеше да види. А отдавна се бе научил да боготвори онова, което не може да види.
Що се отнася до сина, който можеше да види, онзи, който му беше под носа и го влудяваше… е, по-добре да не дразним лъва по този въпрос, а именно прословутия "Проблем с Милат", но все пак: Милат е вторият син, закъснял като автобус, като евтина пощенска марка, догонващият, изтърсакът, изгубил първото си състезание още при раждането и оттогава станал вечният втори, защото гените са решили така, защото такива са неведомите пътища на Аллах; Милат — изгубилият две важни минути, които никога няма да може да навакса: не и в онези широкоспектърни параболични огледала, не в стъклените глобуси на божествената природа, не и в бащините очи.
И така, по-меланхолично дете от Милат, по-дълбокомислено дете, би прекарало остатъка от живота си в гонене на тези две минути и това би го скапало; би преследвало неуловимата плячка, докато накрая не я стовари в бащините нозе. Обаче казаното от баща му за него не го засягаше кой знае колко: Милат не се възприемаше като вечния втори, като льохман, плужек, ренегат, каквото и да разправяше баща му. Казано на езика на улицата, Милат беше рудбой, гангста[28], живееше, във вихъра на събитията и се променяше толкова често, колкото си сменяше обувките: можеше да бъде миловиден, безобиден, подъл, да хукне нагоре по баира, последван от останалите, за да играят футбол, или пък да ги подкара в обратната посока, да играят на ротативките, да бягат от училище, да тършуват из видеотеки. Във видеоклуб "Роки", любимото място на Милат, собственост на безскрупулен наркодилър, получаваш порнофилми щом навършиш петнайсет, забранени до осемнайсет години филми — щом навършиш дванайсет, а филми с убийства — за петарка под щанда. Тук Милат се сдоби с достоверна информация за бащите. Кръстници, кръвни братя, пачиноденировци, мъже в черно, които изглеждат добри и говорят бързо, бащи, които никога не чакат за маса (мамичката му!) и са снабдени с две напълно функциониращи и годни за стреляне ръце. Научи, че не е нужно да си преживял наводнение или циклон, за да си опознал опасността, да си натрупал мъдрост. От теб си зависи. Дванайсетгодишен, Милат взе нещата в свои ръце и макар Уилсдън Грийн да не беше точно Бронкс или Саут Сентръл, намери достатъчно от това, което търсеше. Беше заядлив и цапнат в устата, прикриваше ревностно красивото си лице като фигурка на пружина в кутията си и щом навърти тринайсет, от главатар на пъпчасали момчета се превърна в любимец на жените. Свирачът от Уилсдън Грийн, зад когото на талази се носеха умопомрачени момичета с изплезен език и щръкнали гърди, готови да потънат в езерата на любовната си мъка… и само защото той беше НАЙ-ГОЛЕМИЯТ и НАЙ-ЛОШИЯТ, живееше младия си живот с ГЛАВНИ БУКВИ: пропуши пръв, пропи пръв, дори я загуби — НЕЯ! — на тринайсет и половина. Е, вярно, не ПОЧУВСТВА кои знае какво, нито ПИПНА кой знае колко, беше ВЛАЖНО и СТРАННО, той Я загуби, без дори да разбере къде отиде ТЯ, но при всички положения Я загуби, защото нямаше никакво, ама ГРАМ съмнение, че е най-добрият сред отрепките — по всички класации на младежката престъпност той беше искрящата светлина на младежката общност: ДОНЪТ, ГОЛЯМАТА РАБОТА, КУЧЕШКИЯТ ПЕНИС, бунтарят, шефът. Всъщност единственият проблем на Милат беше, че обожава проблемите. И беше добър в това.