— Ето, казах ли ти аз, не са важни прозорците, въпросът е в рамките. Откъртили са се, нали, бас държа, защото стената се рони.
Самад неохотно призна, че именно това се бе случило.
— И това не е най-лошото, помни ми думата. Е, каквото било — било. Клара и Айри са в кухнята. Пуснали сме да гори Бунзенова горелка, кльопачката ще е готова след минутка. Ама бурята си я бива, а? Няма телефони. Няма ток. Такова чудо не съм виждал.
В кухнята цареше изкуствено спокойствие. Клара бъркаше фасул и тихичко си тананикаше Buffalo Soldier на Боб Марли. Айри се беше надвесила над масата и пишеше в дневника си с трескавия маниер на тринайсетгодишните:
20:30 Милат тъкмо влезе. Адски е готин, ама пък е такава досада! С тесни дънки както винаги. Изобщо не ме поглежда (както винаги), гледа ме само като ПРИЯТЕЛ. Влюбена съм в един глупак (глупачката аз)! Де да имаше ума на брат си… е, айде сега, дъра-бъра. Детска любов и детска пухкавост, бррррррр! Тая буря се побърка. Трябва да вървя. Ще пиша пак после.
— Здрасти — каза Милат.
— Здрасти — каза Айри.
— Откачена работа, а?
— Аха, пълна идиотия.
— Баща ми и той изперка. Къщата е на трески.
— Аналогичен случай. И у дома е пълен хаос.
— Бих искал да попитам, какво щяхте да правите без мен, млада госпожице — обади се Арчи, докато забиваше още един пирон в парче шперплат. — Намираме се в най-добре защитената къща в цял Уилстън. Все едно изобщо не бушува буря.
— Аха — измънка Милат, докато хвърли последен развълнуван поглед през прозореца към поразените дървета, преди Арчи да отреже небето с още плоскости и пирони. — Там с проблемът.
Самад дръпна ухото на сина си.
— Айде малко по-скромничко. Знаем си работата. Забравяш, че двамата с Арчибалд сме се справяли с тежки ситуации. Когато си ремонтирал петместен танк насред бойното поле, преследван по петите от смъртта, с куршуми, свистящи на сантиметри от задника ти, а междувременно си сгащил врага в най-неудобното възможно положение, да ти кажа, това ураганче не може да те впечатли особено. Вие двамата сте способни на доста повече поразии от… да, да, много смешно — измънка накрая Самад към двете деца и двете съпруги, които с усилие се правеха на мрачни и унили. — Кой иска фасул? Разсипвам.
— Някой да разкаже нещо — предложи Алсана. — Би било ужасно отегчително, ако цяла нощ им слушаме старите войнишки истории на нашите бърборковци.
— Хайде, Сам — смигна му Арчи. — Разкажи ни за Мангал Панде. Винаги пада голям смях.
Всички дружно извикаха "Нееее" и вдигнаха ръце към врата си — кой за да изимитира прерязване на гръкляна, кой да покаже удушване.
— Животът на Мангал Панде — възмути се Самад — не е за смях. Той е солта на земята, той е причината да сме тези, които сме, основателят на съвременна Индия, голямата историческа клечка.
Алсана изсумтя.
— Голяма историческа глупост. Всеки глупак знае, че голямата клечка е Ганди. Или Неру. Айде, може и да е Акбар, само че той бил гърбав и с голям нос, та никога не съм го харесвала.
— По дяволите! Не говори глупости, жено. Какво знаеш ти? Фактите говорят: всичко е въпрос на пазарна икономика, реклама, филмови права. Въпросът е дали красавците с едри бели зъби искат да влязат в твоя образ и прочее. Ганди си намери господин Кингсли — чудесно! — обаче кой да играе Панде, а? Панде не е такъв хубавец. Изглежда твърде индийски, с голям нос и гъсти вежди. Точно затова непрекъснато ви повтарям, неблагодарници такива, едно-друго за Мангал Панде. В крайна сметка, ако не го правя аз, няма кой.
— Ето — обади се Милат, — нека да разкажа кратката версия. Прадядо…
— На теб ти е прапрадядо, глупчо — поправи го Алсана.
— Все едно. Та той решил да прецака англичаните…
— Милат!
— Опитва се да гръмне капитана — не улучва, опитва се да гръмне себе си — не улучва, увисват го на бесилото…
— Увесват го — небрежно го поправи Клара.
— Увисват или увесват? Ще трябва да проверя в речника — намеси се Арчи, остави чука и се покатери на кухненския плот.
— Все едно. Точка, край. Досада.
И в този момент едно гигантско дърво — от типичните за Северен Лондон, онези, от чиито стволове поникват поне по три по-малки дръвчета, докато в крайна сметка великаните изригнат в пищна зеленина и се превърнат в градска среда за диаспората на свраките — ей такова едно дърво се изтръгна от кучешките лайна и бетона, пристъпи колебливо напред, олюля се и рухна; през улуците, през прозорците, през шперплата, катурна газеника и се стовари връз отсъствието, приело формата на Арчи — защото Арчи тъкмо беше станал.
Арчибалд пръв се впусна в действие: захлупи с хавлиен кърпа ниския огън, пламнал върху корковата подова настилка, докато всички останали трепереха и хлипаха, и се питаха един друг дали са ранени. Тогава Арчи, видимо разтърсен от този удар по самозваната си власт, си възвърна контрола върху стихиите, зае се да връзва клоните с кухненски парцали и разпореди на Милат и Айри да отидат зад къщата и да изгасят газениците.