— Не искаме да се кремираме, нали? Аз най-добре да отида да намеря малко черен найлон и изолирбанд. Да направя нещо по въпроса.
Самад го гледаше смаян.
— Да направиш нещо, Арчибалд? Не разбирам как парче изолирбанд ще промени факта, че в кухнята има половин дърво.
— Какъв ужас само! — заекна Клара след няколко минути мълчание, докато бурята свистеше. — Затишието е лош знак. Баба ми, бог да я прости, все го повтаряше. Затишието е почивката, която си дава Бог, за да си поеме дъх, преди да нададе поредния оглушителен вик. Дали да не отидем в другата стая?
— Това беше единственото дърво от тази страна. На добре да останем тук. По-лошо не може да стане. А и — продължи Арчи, като сърдечно стисна Алсана за ръката — вие от семейство Боудън сте преживявали и по-лошо! Майка е родена по време на унищожително земетресение, за бога! През 1907 година Кингстън е сринат със земята, а Хортенс се ражда на бял свят. Та ураганче като това едва ли би я стреснало. Корава жена е, казвам ви.
— Не е до коравост — тихо отрони Клара и се доближи до чупения прозорец, за да огледа хаоса навън. — А до късмет. Късмет и вяра.
— Предлагам да се помолим — рече Самад и си взе новичкия Коран. — Предлагам да признаем мощта на Създателя, който се е развилнял с унищожителна сила тази вечер.
Самад запрелиства и намери каквото търсеше, поднесе го с величествен жест под носа на жена си, но тя шумно затвори книгата и го стрелна с гневен поглед. Безбожната Алсана, която въпреки това бе имала пряка връзка с Божието слово (добро училище, почтени родители, о, да), макар и да нямаше вяра, се приготви да направи нещо, което правеше само в спешни случаи — да декламира: "Аз не служа на това, на което вие служите, и вие не служите на това, на което аз служа. И аз не служа на това, на което вие служите, и вие не служите на това, на което аз служа. Вие си имате вашата религия и аз имам своята религия". Сура 109, превод Н. Дж. Дауд[31]. Е, може ли някой — обърна се Алсана към Клара — да напомни на съпруга ми, че той не е господин Манилоу и няма песни, които карат целия свят да пее. Той ще си подсвирква неговата мелодия, а аз — моята.
Самад се извърна надменно от жена си и сковано постави ръце върху книгата.
— Кой ще се моли с мен?
— Извинявай, Сам — дочу се приглушен глас (Арчи си беше напъхал главата в шкафа и търсеше торби за боклук). — И аз не бих казал, че ми е стихия. Никога не съм бил църковен човек. Нищо лично.
Минаха още пет минути без вятър. После вятърът блъсна и Бог изкрещя, както Амброзия Боудън бе предупредила внучката си, че ще стане. Гръмотевицата обиколи къщата като жлъчта на човек на смъртен одър и едновременно блесна светкавицата — неговото последно проклятие, а Самад а твори очи.
— Айри! Милат! — извика първо Клара, после Алсана. Никакъв отговор. Изправил се рязко в шкафа, при което главата му се прасна в рафта с подправките, Арчи рече:
— Минаха десет минути. Мили боже. Къде са децата?
Едното дете беше в Читагонг, предизвикано от приятел да си свали дрехата и да прекоси прословутото блато с крокодили; другите две се бяха измъкнали от къщата, за да се впуснат в окото на бурята. Нагазиха в парка на Уилсдън, където се състоя следният разговор:
— Да не повярваш!
— Да, смахнат!
— Ти си смахната.
— Какво имаш предвид? Не съм смахната. Наред съм си!
— Не си. Вечно ме зяпаш. И какво все пишеш? Голяма си откачалка. Все пишеш.
— Нищо. Разни работи. Пали се сещаш, дневник.
— Влюбена си като сапунче в мен.
— Нищо не чувам, чорапа си обувам!
– ВЛЮБЕНА! ДО ШИЯТА! ЧУВАШ МЕ.
— Не съм! Нарцис самовлюбен.
— Падаш си по задника ми!
— Не се дръж като пълен нещастник!
— И бездруго няма смисъл. Започнала си да наедряваш. Не обичам едри мацки. Няма начин да сме заедно.
— Не бих си и помислила, господин Нарцис.
— Освен това: представи си как ще изглеждат децата ни.
— Мисля, че ще са чудни.
— Кафеникаво-черни. Черно-кафяви. Афро, сплеснат нос, заешки зъби и лунички. Пълна кретения!
— Кой го казва. Виждала съм дядо ти на портрет…
— ПРАПРАДЯДО.
— Гигантски нос, ужасни вежди…