— Така го е нарисувал художникът, шефе.
— И е бил луд… напълно луд… цялото ти семейство са чалнати. Ген, к'во да пра'иш.
— О'кей, ясно, щом казваш.
— И за твое сведение, изобщо не ме кефиш. С тоя чип нос. И само забъркваш каши. Кой иска да се кисне в каши?
— Ти по-добре внимавай — надвеси се напред Милат, притисна устни в едрите ѝ предни зъби, пъхна чевръсто език между тях и секунда по-късно се дръпна рязко. — Да не се накиснеш в някоя голяма каша.
14 януари 1989 г.
Милат застана разкрачен като Елвис и плесна портфейла си на гишето.
— Един за Брадфорд, чат ли си?
Касиерът прилепи умореното си лице до стъклото.
— Питаш ли ме, младежо, или ми заявяваш?
— Просто казвам, такова… Един за Брадфорд. Проблем ли имаш? Английски говориш ли? Т'ва не беше ли "Кингс крос"? Един за Брадфорд, чат ли си?
Бандата на Милат (Раджик, Ранил, Дипеш и Хифан) се кикотеха и шаваха зад гърба му, прибавяйки по някое и друго чат ли си като беквокали.
— Моля?
— К'во ме молиш? Един за Брадфорд, чат ли си? Не ме разбираш ли, к'во? Един за Брадфорд. Шефе.
— Двупосочен ли да бъде? Ученически?
— Да, човек. На петнайсе съм, чат ли си? Кат' ме гледаш, не ща ли двупосочен, нали ще си бегам при дъртите довечера, аре?
— В такъв случай ще ви струва седемдесет и пет лири, ако обичате.
Тази информация бе посрещната с неодобрение от Милат и бандата му.
— Моля? Ти у ред ли си бе! Седемдесе, чаааа, батко. Я се стегни. Не давам седемдесе и пет кинта за билет!
— Е, боя се, че толкова струва. Може би другия път ще обереш някоя бабичка — дръзна касиерът, като гледаше многозначително масивното злато, което обсипваше ушите, китките и пръстите на Милат и висеше от врата му, — или ще минеш за билет преди да си се отбил в бижутерията.
— Я па тоя! — изписка Хифан.
— Дроби те нещо май, чат ли си? — обади се и Ранил.
— Я му дай да се разбере — заплашително завърши Раджик, Милат изчака минутка. Ключът е в доброто разпределение на времето. После се обърна, навири задник във въздуха и се изпърдя звучно и продължително към гишето.
Бандата изригна:
— Хюмне!
— Как ме нарече? Какво… какво каза? Ах вие, копеленца недни. Не ви стиска да говорите открито, нали? Цъкате си на пакистански?
Милат стовари юмрука си върху стъклото с такава сила, че се разтресе чак касата в дъното на редицата гишета в Милтън Кийнс.
— Първо, не съм пакистанец, чвор невежествен. И второ: не ти трябва преводач, нали? Ще ти го кажа така, че да ме разбереш. Ти си чайник, ясно? Шибана кучка. Хомотупалка, лява резба, гейец, духльо.
Нямаше нещо на света, с което бандата на Милат да се гордее повече от богатия набор синоними за хомосексуалист, с който боравеха.
— Пеперудка, дупедавец.
— Благодари се на бога, че помежду ни има стъкло, момче.
— Аха, ча. Благодаря на Аллах, аре? Да ти го начука дано! Отиваме в Брадфорд, да им го натресем на такива като тебе! Шефе!
Насред дванайсети перон, готови да се качат на влака, за който нямаха билети, момчетата от бандата на Милат бяха спрени от служител от охраната на "Кингс Крос", който се обърна към Милат с въпрос:
— Белята ли си търсите, момчета?
Във въпроса имаше резон. Бандата на Милат си беше една подвижна беля. А по онова време банда, която създава грижи точно по такъв начин, си имаше конкретно име: раджастани.
Беше нова порода, едва наскоро вляла се в редиците на другите улични банди: бексове, би-бойс, инди кидс, уайд-бойс, рейвъри, рудбойс, асидхедс, шарони, трейсита, кеви, нейшън брадърс, раги, пакис. Раджастаните се имаха за културен мелез от последните три категории. Говореха странна смесица от ямайския диалект патуа, бенгали, гуджарати и английски. Техният етос, техният манифест, ако може да се нарече така, също беше хибриден: включваше Аллах, но по-скоро като събирателен образ на един Биг Брадър, отколкото като висше създание; нахакан пич, готов при нужда да се бие па тяхна страна; кунгфу и Брус Лий също заемаха ключово място в тази философия; допълнителен бонус бяха повърхностните познания за Черната сила (онази от албума Fear of a Black Planet на "Пъблик Енеми"); но като цяло мисията на тези момчета бе да върнат непобедимите типове на индийците, беладжиите на бенгалците, пи-фънкарите на пакистанците. Някога, когато играеше шах и се обличаше благоприлично с блузки с остро деколте, Раджик беше получавал бъзици. Беше се случвало да се бъзикат и с Ранил, докато си седеше на последния чин и старателно преписваше всички обяснения на учителя в тетрадката си. С Дипеш и Хифан също –когато се появяваха на детската площадка, облечени с традиционни дрехи. Беше се случвало да се бъзикат дори с Милат — заради тесните му джинси и западния рок. Обаче вече никой не се бъзикаше с тях, защото никой не искаше да си създава неприятности. Потенциално огромни неприятности. Естествено, имаха си униформа. Носеха килограми злато по себе си и бандана — било то на главата или вързана на лакът или коляно. Панталоните им представляваха огромни виснали торби, левият крачол непременно (незнайно защо) навит до коляното; кецовете им бяха не по-малко забележителни, с толкова дълги езици, че скриваха целия глезен; бейзболната шапка беше задължителен атрибут, дежурно нахлупена ниско на челото; и всичко, всичко, всичко беше "Найк"; където и да отидеха, петимата се движеха като гигантски суош, свален от емблемата на любимата им марка — недвусмислен белег за корпоративно одобрение. Освен това имаха строго характерна походка: половината тяло се тътреше като парализирано след живата друга половина; накуцваха важно, бавно, плавно, като онзи зъл звяр, който "размърдва хълбок" в стихотворението на Йейтс[32]. Десет години по-рано, докато опиянени от ЛСД младежи танцуваха през Лятото на любовта, бандата на Милат се мъкнеше към Брадфорд.