— Джиткаме си без проблем, чат ли си? — обърна се към охраната Милат.
— Просто си пътуваме — подхвана Хифан.
— Към Брадфорд — допълни Раджик.
— По бизнес, чат ли си? — обясни Дипеш.
— До скив! Вида хо[33]! — подвикна Хифан и докато се намъкваха във влака, вдигнаха по един среден пръст и се нагъзиха пред затварящите се врати.
— Заплювам си до прозореца, чат ли си? Гот. Умирам за фас, чат ли си. Изпуших на макс. Голема драма, браточки. Оня чвор, дееба. Бахти кокоса[34], да му го начукам.
— Оня ще бъде ли там?
Всички сериозни въпроси винаги биваха отправяни към Милат, а Милат неизменно отговаряше на цялата група.
— Забрави. Няма да посмее. Ще се съберем само браточки. Все пак е протест, дееба, шефче, що му е да ходи на протест срещу себе си?
— Просто казвам — обиди се Ранил, — че ще му го нашибам, чат ли си? Ако се весне, 'начи. Бахти гнусната книга.
— Смее да обижда! — възмути се Милат и изплю дъвката си към прозореца. — бая време ги търпяхме на наша почва. Аре ся да си върнем което си е наше, кучко. Расклот! Бадор нещастен, марионетка на белите.
— Чичо вика, че оня не е ник'ъв писател — разгорещен се включи Хифан, най-искрено религиозният от групата.
— А дръзва да говори за Аллах!
— Аллах ще му го начука, чат ли си? — повиши глас Раджик, най-ниско интелигентният, за когото Бог беше някаква кръстоска между Краля на маймуните и Брус Уилис. — Ще го срита в топките. Гнусна книга.
— Чел ли си я? — попита Ранил, докато прелитаха покрай Финсбъри Парк.
Настъпи продължителна пауза.
— Не съм я чел… съвсем — призна Милат, — обаче са ми ясни тия простотии, чат ли си?
Иначе казано, не я беше чел. Не познаваше автора, не знаеше нищо за книгата; не би я забелязал, ако я видеше сред купчина други книги; не би разпознал името на автора, ако го срещнеше в списък с други имена на писатели (неопровержим беше този списък с оскърбяващите писатели: Сократ, Протагор, Овидий и Ювенал, Радклиф Хол, Борис Пастернак, Д. X. Лорънс, Солженицин, Набоков — всички те си чакаха реда за снимка в полицията, примигвайки срещу голата крушка). Но пък знаеше други работи. Знаеше, че той, Милат, е пакистанец, независимо къде е роден; мирише на къри, няма полова принадлежност; заема работното място на други; или пък е безработен и муфти държавата; или назначава на всички възможни работни места своите роднини; може да стане зъболекар или да върти магазин, или да разнася къри. Но не и да е футболист или кинорежисъор; трябва да си се прибере в родината; или да остане тук и да намери начин да се прехранва; боготвори слоновете и носи тюрбан; знаеше още и че никой, който изглежда като Милат или говори като Милат, или се чувства като Милат, никога няма да влезе и новините — освен ако не бъде убит. С две думи, знаеше, че той, Милат, няма лице в тази страна, няма глас в тази страна. Допреди две седмици, когато най-после хора като него влязоха във всички телевизионни канали, във всички радиа и във всички вестници; и бяха гневни, и Милат разпозна гнева, стори му се, че го разпознава, и го прегърна с две ръце.
— Демек… не си я чел? — изнерви се Ранил.
— Глей, кучко, набий си го в главата: не съм длъжен да им купувам говната. Забрави, манекен!
— Нито пък аз — кимна Хифан.
— Манекен и още как — припя Раджик.
— Говняна работа — включи се Ранил.
— И то за дванайсе и педесе! — додаде Дипеш.
— Пък и що трябва да изчетеш цялата помия — отсече с категоричност в тона Милат, въпреки въпросителната интонация, — та да се убедиш, че е богохулство, чат ли си?