— Говняна работа — включи се Ранил.
— И то за дванайсе и педесе! — додаде Дипеш.
— Пък и що трябва да изчетеш цялата помия — отсече с категоричност в тона Милат, въпреки въпросителната интонация, — та да се убедиш, че е богохулство, чат ли си?
У дома в Уилсдън Самад Икбал гледаше вечерните новини и шумно споделяше съвсем същото мнение.
— Няма какво да го чета. Прегледах преснимани съответните абзаци.
— Някой ще напомни ли на съпруга ми — обърна се към говорителя по телевизията Алсана, — че няма никаква представа за какво се отнася тази книга, защото последното, което е чел, е проклетият буквар.
— За пореден път ще те помоля да млъкнеш, за да си гледам новините.
— Счува ми се някакво бръщолевене, но не идва от мен.
— Не разбираш ли, жено? Това е най-важното, което ни се е— случвало някога в тази страна. Изобщо! Кризисен момент. Солта и пиперът. Паметно време. — Самад няколко пъти натисна бутона за звука. Тази Мойра или както там се казваше си мрънка под носа. Защо са ѝ дали да чете новините, като не говори като хората?
Мойра, внезапно увеличена насред изречението, тъкмо казваше: "… писателят отрича да е богохулствал и твърди, че книгата му е посветена на сблъсъка между светското и религиозното схващане за живота".
Самад изсумтя.
— Какъв сблъсък! Не виждам никакъв сблъсък. Аз си се оправям чудесно. Сивото ми вещество е в прекрасно състояние. Нямам емоционални затруднения.
Алсана се изсмя горчиво.
— Съпругът ми се бие в Третата световна всеки ден в главата си, както и всеки…
— Не, не, не. Какъв сблъсък. Какви ги плещи тоя, а? Я стига с тия мъдри мисли и разумни доводи. Разум! Най-надценяваната западна добродетел! О, не. Работата е там, че човекът просто обижда — ръси обиди срещу…
— Виж — намеси се Алсана, — на сбирките, които посещавам, ако имаме разногласия по някой въпрос, успяваме да направим компромис. Например: Мохона Хосайн ненавижда Диварджит Сингх. Мрази всичките му филми. Не може да го диша. Харесва онзи другия глупак, с женските мигли! Но се споразумяваме. Никога не съм ѝ горила видеокасета.
— Не е същото, госпожо Икбал, изобщо няма нищо общо, ама нищичко.
— О, на женските сбирки се вихрят бурни страсти — топи изказване само показва колко е наясно Самад Икбал. Само че аз не съм Самад Икбал. Аз се сдържам. Аз живея. Оставям и другите да живеят.
— Не е въпросът да оставяш другите да живеят. Въпросът е да защитиш културата си, да не позволиш религията ти да бъде опетнена. Не очаквам да си наясно с тези неща, разбира се. Прекалено си заета с индийските пуканки за мозъка, за да обръщаш внимание на собствената си култура!
— Собствената ми култура? И коя по-точно е тя?
— Ти си от Бенгал. Дръж се подобаващо.
— А какво означава да си от Бенгал, би ли ми обяснил, мъжо?
— Махни ми се от телевизора и провери.
Алсана извади трети том — БАЛТИЙСКИ-БЯЛ — на енциклопедията "Рийдърс Дайджест" и прочете съответната статия:
Преобладаващото мнозинство от жителите на Бангладеш са бенгалци и до голяма степен са наследници на индо-ариите, които мигрират към страната от запад преди хиляди години и постепенни се смесват във вътрешността на Бенгал с местни етнически групи с различни расови характеристики. Етническите малцинства включват чакма и могх — монголоидни народи, които живеят в планинския район Читагонг; санталите, основно потомци на преселници от днешна Индия; и бихари — небенгалски мюсюлмани, мигрирали от Индия след разделянето.
— Ой, господине! Индо-арии… значи излиза, че в крайни сметка съм западнячка! Може би трябва да последвам примера на Тина Търнър и да нося кожени мини полички. Пфу.
Всичко това иде да покаже — продължи Алсана и разкри английския си акцент, — че ти се връщаш назад и назад, и назад, и все още е по-лесно да намериш точния размер филтър за прахосмукачка "Хувър", отколкото да срещнеш единствения чист човек с чиста вяра на планетата. Да не мислиш, че има чистокръвни англичани? Стопроцентови? Легенди са това!
— Не се чуваш какви ги приказваш. Не си с всичкия си.
Алсана вдигна енциклопедията.
— О, Самад Миа. И това ли ще изгориш?
— Виж, в момента нямам време за игрички. Искам да чуя важни новини. В Брадфорд се случват сериозни неща. Така че, ако обичаш…
— О, мили боже! — изпищя Алсана, усмивката тутакси изчезна от лицето ѝ, тя се свлече на колене пред телевизора, пръстът ѝ мина от горящата книга към едно познато лице — лице, което ѝ се хилеше между светлинните: пикселизираният образ на втория ѝ син под рамкираната снимка на първородния. — Какво прави той! За кого се мисли? Какво, за бога, прави там? Та той трябва да е на училище! Значи дойде денят, в който децата горят книги, така ли? Не го вярвам!