Самад стана от мястото си.
— Айри! Това е моята къща и ти все още си гост тук. Няма да допусна подобен език зад тези стени!
— Супер! Ще го занеса на улицата, при останалия пролетариат.
— Това момиче — зацъка Алсана, докато входната ѝ врата се захлопваше. — Заедно с енциклопедията е изгълтала и съдържанието на тръбата за мръсния канал.
Милат всмука въздух между зъбите си и каза към майка си:
— Айде и ти сега. Енциклопедии, работи…
Самад посочи вратата.
— Добре, господинчо. Няма да говориш така на майка си. Вън!
— Според мен не бива да обезсърчаваме децата да си казват мнението — осмели се да се обади тихичко Клара, след като Милат се изнесе като буреносен облак към стаята си. — Хубаво е, че имат свобода на мисълта.
Самад се усмихна подигравателно.
— А ти откъде знаеш? Да не си пример за човек, който разсъждава без задръжки? Като седиш цял ден у дома пред телевизора.
— Моля?
— Моето уважение, Клара, светът е сложно нещо. Ако има нещо, което децата трябва да разберат, то е, че се нуждаем от правила, за да оцелеем, не от въображение.
- Прав е, разбира се — намеси се разпалено Арчи, като изгаси един фас в празна купичка от къри. — Емоционалните въпроси… хм, да, там е твоята сила…
— О, женската работа! — изпищя Алсана с пълна с къри уста. — Много ти благодаря, Арчибалд.
Арчи с усилие продължи:
— Но не можеш да победиш опита, нали? Така де, вие двете още сте млади в известен смисъл. Докато ние, ние сме така да се каже, извор на опит, от който децата да черпят винаги когато имат нужда. Ние сме живи енциклопедии. Вие не можете да им дадете онова, което бихме могли ние. Казвам го най-безпристрастно.
Алсана постави длан на челото на Арчи и леко го погали.
— Толкова си глупав. Нима не разбираш, че сте зарязани отзад като конска каруца, като восък за свещи? Нима не разбираш, че за тях вие сте дърти и миризливи като вчерашния вестник, в който са били увити пържената риба с картофките? Поне по един важен въпрос да съм съгласна с дъщери ти. — Алсана стана, последва Клара, която бе излязла от стаята при тази последна обида и обляна в сълзи, се бе отправила към кухнята. — Вие двамата, господа, сте свикнали да ги ръсите едни…
Останали насаме, Арчи и Самад отбелязаха изоставянето си от двете семейства, като едновременно подбелиха очи и се усмихнаха иронично. Поседяха смълчани за момент, докато Арчи прехвърляше каналите: "Исторически момент", "В Джърси снимат историческа драма", "Двама мъже се опитват да си построят сал за трийсет секунди", "Дебат на живо върху аборта", след което обратно към "Исторически момент".
Цък.
Цък.
Цък.
Цък.
Цък.
- Вкъщи? На бар? В "О'Конълс"?
Арчи тъкмо се канеше да посегне към джоба си за лъскава монета от десет пенса, когато осъзна, че няма нужда.
- "О'Конълс"? — попита.
- "О'Конълс" — потвърди Самад.
10 Дълбоко в кореновите канали на Мангал Панде
Най-накрая "О'Конълс". Неизбежно "О'Конълс". Просто защото човек може да е без семейство в "О'Конълс", без имущество или статут, без минала слава и бъдеща надежда - може да влезеш през тази врата без нищо и по нищо да не се различаваш от всички останали вътре. Навън може да е 1989, 1999 или 2009 година, а ти още да си седиш на бара си същата блуза с остро деколте, с която си бил и на сватбата си през 1975-а, 1945-а или 1935-а. Тук нищо не се променя, нещата само се преразказват, помнят се. Точно затова го обичат старите хора.
Всичко е заради времето. Не само неговият покой, но и дръзкото, безогледно количество време. Количеството над качеството. Трудно е за обяснение. Де да съществуваше някакво равенство… нещо като:
ВРЕМЕ ПРЕКАРАНО ТУК ПРИЧИНА ДА
УДОВОЛСТВИЕ х МАЗОХИЗЪМ
ВРЕМЕ, КОЕТО БИХ ПОСЕЩАВАМ ЧЕСТО
ОПОЛЗОТВОРИЛ ДРУГАДЕ
Някакво обяснение, аргументация на желанието на хората да правят нещо отново и отново — като внука на Фройд с онази игра fort-da, — да повтарят все същия жалък сценарий. Но в крайна сметка всичко опира до времето. След като си прекарал определено количество време, вложил си толкова много от него в дадено място, кредитният ти рейтинг се изстрелва в небесата и имаш чувството, че си готов да разбиеш хронологичната банка. Не можеш да си тръгнеш от това място, докато не ти изплати цялото вложено в него време — дори никога да не го направи.