Выбрать главу

— Не питам.

— Чувствителна кучка! — Вангел плю през борда и се върна на квартердека.

— Ти ще вардиш подстъпите към площада! Ясно ли е?

— Ясно, дон! — поклони се охраната.

„Един ден ще се сблъскам с тия кучета!“ — мислеше Вангел, загледан в огромния корем на забързания, запъхтян кафеджия.

— Имаш ли известия от капитан Филип, кир Маноли?

— Пътува из Империята. Мое момче го заведе в подножието на върха, но се върна миналата седмица. Воините се стичат в Лариса и чакат знак да прекосят Пинд.

— Турците спят ли, кир? Или нямат шпиони на острова?

— За Корфу отговарям с главата си, Вангел дон! Турците имат форт на входа на реката, но щом подпалят кръста, воините на Погонат ще опожарят калето. Докато турците гасят кладата, левантинците ще се прехвърлят на корабите.

— Левантинци? — Вангел не очакваше това и не скри почудата си. — Не са ли ромеи воините на Империята?

— В тази част на полуострова християните са под влиянието на Тконите, а те са от македонски произход.

— Ти на коя от династиите се кланяш, кир?

Дебелият наду бузи, издиша въздух с шума на ковашки мех и отговори с достойнството на комедианта:

— Служа на всеки, който рие трона на падишаха!

— Добре… — Вангел знаеше, че нито ще чуе истината, нито, ако я чуе, ще разбере истинските различия между двете династии. — Нареди да дадат ром на моите хора! Кафе за мен. Върни се, имам да ти говоря, кир!

Манолис занесе ром на сарацините и кипна джезве за него.

— Знам какво те интересува, дон! — Малките му очички светеха в смесица от злост и ирония. — Видял си босите нозе на София, дъщерята на Шкодер Албанеца.

— Кой е той, кир? — Вангел не се изненада. Градът и островът бяха достатъчно малки, за да се забележи всяко ново лице, да се отчете и такова събитие като случайната му среща с момичето.

— Потаен човек е Албанеца. Никой нищо не знае за него.

— София каза, че има братя.

— Трима. Зли кучета!

Вангел беше чул достатъчно.

— Богат ли е Албанеца…

— Да, макар никой да не знае колко. — Кир Манолис огледа сарацините. — Умно си постъпил, дон. На твое място не бих стъпвал на брега без охрана. Албанците нападат в гръб и от засада.

— Теб лично заплашват ли те, кир?

Манолис се направи, че не е чул въпроса.

София не се появи. Вангел Белия дявол прекара дълги часове на верандата на кафенето. Когато тръгна към шхуната, сарацините плетяха крака от рома и не само не бяха надеждна защита, напротив, бяха се превърнали в бреме.

Застудя, струпаха се облаци, духна от северозапад и Ионийско море кипна. Сарацините обърнаха платната, залостиха люковете и се отдадоха на пиене. Вангел легна на нара на Мобараците. Вятърът ревеше, такелажът скърцаше, кранците едва удържаха ударите на шхуната в каменния пристан. Беше гладен, но освен маслини в каютата нямаше друго. „Дарма би сготвила!“, но с мавританката беше свършено. „Кога, по дяволите, ще се появят архонтите?“ Вангел напълни устата си с маслини, наметна кожата, която някога служеше за одеяло на Урода, и излезе на палубата. Градът беше замрял. Светлини не се виждаха, вятърът виеше тополите като тръстики, вълните прехвърляха вълнолома…

Континенталният бряг блесна като светкавица. Гореше кръстът на Фнлип Ткон Македонец.

— Албанецо! — извика Белия дявол — Заминавам на поход. Ако корабът ми оцелее и бог ме запази жив, ще дойда да поискам дъщеря ти София!

— Пирате! — Албанецът държеше пищовите към земята, синовете му се подаваха зад раменете с по една глава по-високи от побелелия си баща, мургави като сестра си и диви като истински „орли“ от Скепетария. — Ако кракът ти стъпи тук, ще отрежа бялата ти глава с тъпото на ножа!

— Албанецо! — Вангел следеше ръката му и беше готов да реагира, ако пищовът се надигне. — Ще откупя София! Ще ти дам теглото й в злато!

— Не ми трябва златото ти, разбойник-капитан! Заобикаляй Киркира, ако милееш за живота си!

— Ще се върна, Албанецо! — Вангел се усмихна дръзко. — Като роден син ще ме имаш… От синовете ти по-мил ще ти бъда!

Белия се обърна и бавно тръгна към пристанището. „Ще стреля в гърба ми!“ — мислеше той без страх, по-скоро с любопитство.

* * *

— Свещената лига се готви за решаващ бой с падишаха! — Филип Ткон откри съвета на капитаните. Сарацините висяха по рейте. Избиха ги до крак, лукаво, с измама. Вангел запази живота на Сокон, Амин, Сургут Сфакс, а Дарма подари на Исак Погонат. „От уважение към Богоравния!“ Така го посъветва Филип, така постъпи.

Погонат беше слаб, високомерен паун, с очи, присвити в гримаса на вечна отврата, но с жилаво тяло и глас, научен да заповядва. Вангел бързо разбра, че не може да бъде равен с този мъж, отраснал сред владици, възмъжал за диадемата на василевс, тръгнал да отвоюва трона на великите си предшественици.