— Какво искаш в замяна, Вангел дон! — попита Погонат, загледан в мургавата плът на Дарма. — Злато имаш повече от мен, корабът ти е лебед, силата лъвска… — Исак си даде вид, че мисли. — Ако Христовите воини удържат победа и Източната империя възкръсне от торището на Исляма, ще ти подаря най-бързия жребец от влахернските конюшни! Черният Диомед ще бъде твой, дон, за гордост и украса на достойнствата ти!
— Поклони се — пошепна Ткон на лингва франка. Вангел се подчини, без да мисли. Това беше вечерта след чистката над сарацинското стадо. Повече от двеста пирати паднаха в кръвта си, а тия, които сложиха оръжие, още се вееха на рейте, разнасяйки лепкава, сладникава миризма. Погонат му обърна гръб и се качи на борда на „Архонт“ (така беше преименувал шхуната, на която се готвеше да бъде пръв след бога). Корабите бяха свили черните си ветрила, левантинците довършваха насмоляването на такелажа, гмурци отъркваха с грапи дъната на шхуните, товареха козе месо, сухари, бъчви с ром и вино, ядки и сушени смокини.
Градът беше възкръснал. Пиратските кораби свалиха знамето с полумесеца и развяха орлите на Византия. Маврите бяха избити. Христовите воини преплуваха провлака и заеха местата си на борда и зад тия промени стояха хилядолетните имена на Погонат и Ткон Македонец, макар русият пират да беше запазил адмиралските си функции. Три месеца в парализираната от страх Киркира ни една жена не беше дръзвала да напусне дома си. Мъжете спяха с мускети в ръце, с пръст на спусъка. Свещениците обявяваха анатеми, светската власт призоваваше към въоръжена съпротива и изведнъж… Всичко се промени като от „Пръст божи сътворено“! Хиляда въоръжени християни се стекоха пред храма „Свети Георги“ на молебен и самият владика, негово блаженство Пимен, излезе пред воините с миро в ръка. Сълзи течаха от очите на мъжете, в конвулсии ридаеха девойки, пременени в бяло, в цвета на целомъдрието. Пред воините застана русият пират и двамата наследници на Константиновата диадема. Владиката извиси глас, тълпата се смълча, воините паднаха на колене за божия благословия и опрощение за греховете на войната.
Вангел обядваше унил, кой знае защо, изпитваше едновременно тъга и тревога. Сокон пиеше ром, седнал по турски до него. Мълчаха. Триста и петдесет напълно чужди мъже, повече и от сарацините, бродеха по палубата и Белия дявол беше задължен да ги чувства братя. Никакви братя нямаше Вангел и нямаше желание да има!
— Ей ти! — викна той. — Свалете обесените! Вържете им по един камък и на дъното! Бързо! Вземи още двама!
— Да, господарю — кимна морякът.
— Наричай ме дон! Върви!
Сокон вдигна глава. Изгледа с безразличие избиването на мюсюлманите, но не изпитваше нито ентусиазъм, нито вяра в откритата вражда със султан Селим II.
— Ще вървиш ли с мен, лаз? — попита Вангел. Сокон кимна и това беше всичко. Мълчеше, пиеше и спеше на пода в капитанската каюта, в големите горещини си постилаше на квартердека. През москитиерата Белия виждаше приготовленията на „Солон“ и „Архонт“. При залез-слънце шхуните щяха да излязат от пристана и пресичайки Ионийско море, да се влеят във флотилиите на Свещената лига. След четири-пет часа бездействието щеше да свърши и да започне Великата византийска авантюра.
— Ей, пират — капитан, покажи се! — извика мощен, познат глас. — Аз, Шкодер Албанеца, искам да говоря с тебе!
Вангел изтри с ръкав брадата си и излезе на палубата. Долу, на пристана стоеше Албанеца, придружен от синовете си.
— Слушам! — викна Белия дявол.
— Щях да те убия, капитане! Господ въздържа ръката ми…
— Чувствувах го с кожата си! — усмихна се той.
Албанеца мислеше, лицето му се гърчеше като стари ботуши.
— Не можеше ли да кажеш „Албанец, аз служа на Кръста“?…
— Не.
— Разбирам. — Шкодер отново изпадна в мълчание. — Грък ли си, капитане?
— Българин от Македония.
— Взех те за ислямско куче… Бял негър.
— Да — кимна Вангел. — Сега знаеш истината.
— Господ въздържа ръката ми… вечна му слава! Щях да те убия, светецо!
— Забрави го! — Вангел се изчерви от удоволствие. Той, пиратът, хладнокръвният убиец — светец! И в най-наивните си сънища не беше помислял, че някога ще чуе това обръщение, адресирано към него.
— Прости, капитане!
— Прощавам ти, Албанец! — Вангел се вживя в ролята на светеца и вдигна ръката си за благословия. — Кажи на София, че не излиза от ума ми! Като червей ме яде лицето й, Албанец!
— Ако бог те запази жив, върни се в Киркира. Моят дом ще бъде твой, сине! София се кълне: „Ще го чакам!“ И повтори името си! Дъщерята каза: „Не го запомних!“