— Лаз, време е. Буди шотландците… Къде са конете?
— В манастира „Света Анастасия Родоска“, дон. На три часа път. Да изчакаме нощта?
— Никаква нощ. Тръгваме! По тъмно ще бъдем в Янина.
Лазът премълча и този път. Думата на Вангел дон ставаше все по-тежка, търпението му все по-малко, а това можеше да бъде пагубно.
Шотландците скочиха. Кърк беше в мехури от изгарянията, но въпреки това облече уиндгарда. „Пират болка не чувства!“ — презрително изсумтя Сокон и побърза да изчезне от зрителното поле на Белия.
Пресякоха безпрепятствено стратегическия път и навлязоха в гората. Долу в краката им се пенеха кротките води на Ионийско море. Някъде горе, под върха, беше манастирът.
— Ранг. — Шон мразеше пехотинските преходи и досадата беше изписана на лицето му. — Колко кораба имаш?
— Три шхуни!
— Къде ги държиш на котва?
— В залива на Сидра… В Малка Сидра.
— Защо ни предлагаш подкрепа? Не те разбирам.
— Искам английската флота в Средните морета.
— Защо?
— Лигата би султан Селим при Лепанто, но не й стигна куражът да го изтласка от Европа.
— Това ще направим ние, така ли?
— Надявам се.
Шон вървеше мълчаливо, но продължаваше да мисли и Вангел чувствуваше, че ще поднови разпита.
— Възможен е Британски съюз с Високата порта. Ние и сега сме в приятелски отношения със султана.
Временно — каза Белия. — Интересите ви ще се сблъскат в Иран, в Арабския залив. Султанът допуска змия в ложето си!
— Екипирани ли са шхуните, Ранг?
— Сарацински платна, венецианска артилерия… Стара, раздута, но с фанатичен екипаж и добри капитани!
— Гърци?
— Левантинци.
— Каква е разликата?
— Гърците са един от народите на Леванта.
Шон прие този отговор без възражение.
— Кой командва флота в твое отсъствие?
— Двама архонти и моят шурей… Братът на жена ми.
Шотландецът не скри изненадата си.
— Ти имаш семейство, Ранг?
— Довечера ще видиш жена ми… и двамата ми сина! Ако е рекъл господ!
— Какво означава „архонт“?
— Принц.
— Принцовете на Византия?
— Да — Вангел го погледна в очите и за пръв път видя недоверие. — Погонат и Ткон Македонец са две от династиите дали най-значителните императори на Византия, Шон!
— И тези… принцове са под твое командване?
— В морето да.
Шон млъкна, но Вангел знаеше, че не напълно се е доверил на думите му. „И аз не бих повярвал!“ — мислеше Белия дявол, крачейки след Сокон лаза по острите зъбери на албанските предпланини.
— Ела да видиш синовете си, пирате! — каза София, когато Белия изпълни рамката на вратата. Жена му носеше къса бяла нощница и гърдите й трепереха от ярост. „Дива котка!“ — с умиление мислеше той.
— Поздрави мъжа си, София Аваля — усмихнат каза Вангел.
— Мъжете стоят при жените си! — изсъска София. — Аз съм вдовица.
— Но синовете ти имат баща!
— Имат! — гневно каза тя. — Пират и убиец. Баща им провали вуйчовците им, вкара дядо им в гроба.
София се обърна и влезе при децата. Вангел я последва. Константин и Филип спяха по корем, боси и голи, изритали памучните чаршафи, чисти и силни, о тъмни кожи като майка си, но с русите перчеми на баба си Тео, дългокраки и плещести като него. Вангел застана над креватите и дълго се взира в поруменелите от съня лица. Мъже растяха в далечна Янина. Смесена кръв, но красиви като всички рожби на любовта.
— Две години? — каза София. Вангел кимна. — Чаках да ни викнеш!
— За вас идвам!
— Две години минаха, пирате! Къде беше толкова време?
— Бягах, крих се… Знаеш ли каква потеря тръгна по петите ми!
— Знам. — Яростта спадаше, но София я подхранваше изкуствено и гласът й режеше като арнаутски нож. — Знам, че не те настигна потерята. Знам колко души затри и колко жълтици отреди пашата за главата ти!
— Колко?
— Хиляда!
— Малко! Ако беше пуснал десет хиляди, сега да си вдовица… Вангел я оглеждаше. — Хубава си… ела!
— О, по дяволите, скот със скот! Убиец! — гласът й премаляваше. Вангел направи две крачки и понесе София към леглото…
— Зарар Орхан бег се върна след два месеца — каза София. Лежаха по гръб и слушаха бухали, сови, щурци, бесния, но весел лай на вълкодава. — Дойде направо тук. Ще пали къщата. Татко отиде при Аян паша. Едва отървахме кладата. После ни стреляха хората на Арнаутина… Току изтрещи пушката и стъклата рухнат. И един ден Албан бег застреля тате в гърба… В средата под шията…