Започваше последната битка на двете религии, на двете флотилии, на две цивилизации и всички участници можеха да се закълнат в своя бог, че рухналата ще изчезне завинаги. Каква заблуда! Предстоеше едно скъпо и безсмислено кръвопролитие. От тази касапница не извлякоха полза нито победителите, Свещената лига, нито Византия, нито Отомания получи смъртна рана…
Византия? Какво означаваше това понятие? Щеше да мине време, да изтече много пясък в часовниците, преди Вангел Аваля да разбере, че Византия всъщност е само една идея.
На сутринта дон Хуан Австрийски преброи и престрои флота си. Свещената лига разполагаше с тридесет и една галера, дванадесет галеона, четиридесет фрегати и девет шхуни. Повече от половината съдове бяха потопени, изгорени или дотолкова извадени от строя, че бяха изоставени да дрейфуват на вълните.
— Люлеят се като прилепи на течение! — каза Сокон Мехия.
На изток, на петдесетина левги, сивееше скалният бряг, а в плитчините на Лепанто Али паша се готвеше за отбрана. От деветте шхуни осем бяха левантински. Флотът на архонт Исак Погонат беше изгубил пет кораба и процентно беше дал най-малко жертви. Самият Погонат лежеше с рана в стомаха и счупена дясна ръка. Дарма го лекуваше с духове и магии, според Филип, скоро щеше да го изправи на крака. „Архонт“ щеше да бъде командван от Панаретий, млад монах, внук на игумена на манастира „Свети Мина Охридски“, втория по ранг духовник в листата на византийските епископи, а Ткон Македонец поемаше върховното предводителство. Вангел наблюдаваше, ремонта на грота и подкърпването на платната, когато трескавото лице на претендента се показа от трапа.
— Отомания е на колене! Още един удар, и главата ще се отдели от тялото! — възбудено, с вид на отчаян луд изсъска Ткон. — Всевишният чу молбите ни!
Вангел го изгледа с тъпо безразличие. Не знаеше дали това се чете в погледа му, но беше сигурен, че го чувства.
— Бързаш! — каза той, колкото да наруши мълчанието.
— Не видя ли паническото бягство? Още една атака, и християните ще станат пълновластни господари на морето!
— А Византия?
— Веднъж да изчистим земите си от исляма, Империята ще се надигне като стъпкан стрък! Не се ли радваш, Вангелис? Цяла година чакаме този ден!
— Не този, Филипе! Утре вечер ще ти кажа какво дочаках аз! За Византия ще разговаряш с Исак. Моята борба е дребна. За мен е достатъчно да унищожим Османия!
— Какво става с тебе, дон?
— Мисля, архонт. Избирам своя император.
— Не те разбирам?
— Чакам да видя кой от двама ви ще вземе връх. Започвам да мисля, че е все едно чий роб ще бъда!
Филип наведе глава и мълча дълго. С периферното зрение Вангел виждаше, а и чувстваше настроения, внезапен гняв, разкаяние. Архонтът беше фанатик, може би луд по някакъв свой начин, но прям човек и ако замисляше отстраняването, дори убийството на Погонат, Вангел знаеше, че го прави с дълбокото убеждение, че такава жертва ще бъде от полза за Византия. Вангел Белия дявол не знаеше друго. Какво значи Византия и има ли смисъл да пожертва всичко за този абсурд! „Аз съм Велизарий!“ — макар и казано наум, иронията му загорча като тютюн и нервен спазъм затегна хранопровода му.
— Разбирам те, дон…
— Не — прекъсна го Белия. — Нищо не разбираш! Утре по залез ще дойда на „Солон“ и ще ти обясня всичко… Чакай до утре, Филипе!
Архонтът мълча още няколко минути, после се обърна и безшумно слезе по трапа. Гротът беше готов, такелажът подкърпен и заздравен, раните по корпуса — заковани и засмолени. Вангел приведе в ред оръдията, размести и подсили оределите редици и когато картината на борда му се видя задоволителна, легна в каютата да чака атаката на дон Хуан Австрийски.
Филип Ткон дойде втори път. Изглеждаше сух и делови. Целта на посещението му беше да информира своя Велизарий за състоянието на храбрата си флота и нейните капитани.
Битката при Лепанто приличаше на лов на патици. Католическата артилерия беше по-дългобойна и по-мощна. Нападателите бързо се ориентираха и вместо бой и абордаж, със садистично удоволствие потапяха кораб след кораб. Турците пуснаха лодките и масово побягнаха на брега. От фортовете се обаждаше бреговата артилерия, но беше толкова далече, че едва достигаше до заседналите кочерми. Адмирал Али паша загуби основните си сили още в открито море, така че при Лепанто вече нямаше на какво да разчита. Вангел видя флагмана на пашата да се промъква към пролива и с издути ветрила да бърза на североизток. Белия прихвана вятъра и опита да гони главнокомандващия. Скоро се отказа. Петмачтовият ветроход беше по-бърз от „О Мегас“.
— Защо подгони пашата, капитане! — попита Марс. Седяха в капитанската каюта на „Джема“ и отпиваха киркирско вино. Всъщност пиеха беотийско, но Вангел нито разбираше от вина, нито знаеше откъде е донесено то на хълмистия, ялов остров. През пустата палуба виждаха испанците да изтеглят на буксир заседналите кочерми, да доубиват последните защитници на неподвижните кораби, да палят негодните за плуване.