— Дон Хуан е заповядал на флота да се върне в пристанищата!
— Значи всичко е напразно! Или ще строим империя насред морето?
— Ще чакаме… Ще събираме флота…
— Слепец! — кресна Вангел. — Дон Хуан отведе всички пленени кочерми, дори тия, които Сокон и аз превзехме! Къде ще събираш флота? Турците нямат вече! Може би ще нападаш Филип Втори или Смарти Смайли? Или Дрейк, боже, пази ме от лудост! Кажи, архонте, как виждаш войната? Както кажеш, така ще стане!
— Не знам, Вангелис, наистина не знам… Католиците ни излъгаха!
— Аз знам, Филипе! — Вангел даде знак да му приготвят лорчата. — Който иска да поеме риска на свободния човек, да последва „Джема“ в залива Сидра. Аз се връщам в Киркира, но на края на лятото ще се присъединя към Жан Марс. Още сега вдигам ветрилата! Кажи на Погонат, че целувам края на пурпурната му мантия!
Вангел тръгна по палубата, но нещо го накара да се обърне. Филип Ткон Македонец плачеше с хлипове. Горчиви, горестни сълзи се стичаха по благородното му лице.
6
Вангел и София се венчаха в янинския манастир „Свети Мина“. На Белия му беше тясно на Корфу, а и старият Шкодер имаше интереси на континента.
След битката при Лепанто турците побесняха. Диванът изкупи старите мортири на Венеция и ги разположи от Епир до Далмация. Плаването ставаше все по-опасно. Вангел изпрати Лазар да укрие „О Мегас“ на север, по Адриатика, и се прехвърли в Янина. Минаваше за търговец на въжета. Шкодер го представи на Аян паша и старият велможа му даде разрешение да построи къща в укрепения вътрешен град.
Белия развърза кесията. До средата на лятото покри албанска къща с обор под чардака и комини с капаци. София цъфтеше. Ставаше все по-красива, дръзка, проклета. Снагата — женска, гърдите — пращяха, походката й напомняше едновременно и сърна, и котка. Очите й крещяха от наглост и високомерие. Чувстваше се законна съпруга на русия пират и когато той присъствуваше, беше готова да се опълчи на целия свят.
София предизвика първата разпра в Янина. Бяха излезли на тържището. Албанката вървеше напред, Вангел с длани на пищовите се мъкнеше след нея. Зададоха се двама от гвардейците на Аян, черкези, диви и свадливи. Когато се разминаваха със София, единият я ощипа по задника. Жена му се пресегна, от първата сергия грабна глинена стомна и с ярост я разби в главата на черкеза. Гвардеецът рухна в прахта, а докато другият теглеше ятагана, Вангел подпря дулото в корема му. София беснееше. Преди да успее да й попречи, измъкна резервния пищов и стреля в главата на втория. За негов и за неин късмет стреля лошо и отнесе ухото му.
Вангел я отведе вкъщи, остави я на грижите на Шкодер и отиде у пашата.
Аян Янински беше истински източен велможа, едновременно жесток и справедлив, славолюбив до лудост, мъж и с осанката, и с велелепието на султан. Когато го въведоха в миндер сарая, Вангел Аваля се поклони ниско и заговори.
— Стана беля, паша ефенди. Твоите хора закачиха жена ми, а тя, албанката му дива, изпразни една цев в главата на единия, разби грънец в главата на другия.
— Доведете черкезите! — заповяда пашата. Покани го да седне, предложи му кафе, смокини, започна табиетлия разговор. — Как върви търговията, Вангел бей?
— Благодаря на бога, добре, паша. Чакам кораб стока от Триест, конен керван пътува през България към Дунава на път за Влашко и Молдова. Въжета трябват навсякъде.
— Вярно, бей, трябват. — Кимна Аян Янински — Чуй ме, бей, пази жена си! Дяволска красота има в нея, хората са диви, завистта е от аллаха. Виждал ли си лице на кадъна? От такива бели ни пазят фереджетата.
— Прав си, паша! — каза Белия и наистина го мислеше. — Какво да направя за черкеза? Злато? — На колко оценяваш едно черкезко ухо, бей? — Например… Сто лири?
— Десет — каза Аян — и да ги разделят! Въведете ги!
Черкезите се проснаха по очи. Вместо чалми носеха превръзки. „София не се шегува, кучка проклета!“
— Станете — заповяда пашата. — Вангел бей съжалява и иска мир. Щедро ви предлага по пет златни лири. Доволни ли сте, песове похотливи?
— Богато, паша ефенди!
— Добре. Махайте се и ако чуя, че безпокоите Вангел бей и семейството му, ще ви обеся надолу с главите! Вървете!
Аян го увери, че инцидентът е приключил, но Белия не повярва и беше прав. Няколко дена по-късно стоеше в двора и надзираваше майсторите как поставят дограма на прозорците. София се люлееше на клона на една уродлива круша. Бременността беше започнала да й личи, но характерът й не се смекчаваше и работниците се страхуваха от нея като от дявола. Изпука пушка и Вангел разбра, че е мъртъв. Куршумът го удари отляво, високо в гърба, зави му се свят, чу писъка на София и се свлече.