Не умря, но лежа цял месец в трескава борба със смъртта и завинаги остана с тъпа болка в лявото рамо.
Албанецът извади оловото, почисти раната и взе да го лекува с билки и меча мас. На двадесетия ден Вангел се изправи. Беше отслабнал, отмалял, но жив и готов да убива. Тягостна принуда го заставяше да избие черкезите, иначе отново щеше да падне в засадата им. Трябваше да пипа тънко, за да не си навлече гнева на пашата.
— Разгласи, че заминавам — каза Белия на жена си. — Лазар да докара „О Мегас“ в устието на реката. След две седмици тръгвам!
София писна на умряло, но Вангел не й обърна внимание, слезе в мазата, свали топузите на кантара и се зае да заздравява тялото си.
— Ще се върна, преди да родиш — каза Белия и тръгна след едноръкия Лазар по склона към брега.
Цяла Янина беше разбрала, че заминава.
Три дни по-късно петима черкези от охраната играеха зарове в крепостния гарнизон. От морето духаше, затова гвардейците на пашата бяха залостили пантите на прозореца. В полунощ едно тяло разби прозореца и връхлетя в помещението. Как? С полет? Изстреляно от канонир? Дълго се чудеха как нападателят се е докопал до втория етаж по гладката, измазана стена, но нямаше жив свидетел да даде задоволително обяснение. Намериха гвардейците заклани, кесиите им — празни. Двама от тях бяха нападателите на София, но Белия дявол беше в морето и никой не го обвини, поне гласно, въпреки че Аян Янински беше казал на Албанеца:
— Ако не знаех, че Вангел бей е на гурбет, щях да мисля, че това клане е негова работа!
София сияеше. За нея нямаше и миг съмнение. Нейният мъж, Вангел Аваля Дон де мар, беше провел своето правосъдие.
Клането наистина беше дело на Вангел. Лазар го остави на един ден път от града и се спусна да подготви шхуната. Вангел се кри два дена в Дъбака, а в полунощ на третия проникна в града, забулен като шиптар. Качи се на крепостната стена и легна в сянката на мортирите. Когато заключиха вратата, хвърли въже на покрива на гарнизона, провери устойчивостта на абордажната кука и се изкачи на покрива. Когато патрулът се смени, Белия се спусна по въжето, нахлу при черкезите, използвайки шока от изненадата, закла своите врагове с ятагана и камата. Другите трима се чувстваха в безопасност. Лично те не бяха направили нищо лошо на търговеца бей и не очакваха отмъщение. Наивността им му позволи да ги приближи, другото свърши бързината.
Вангел се върна на покрива, прибра въжето и се хвърли в короната на една от дворните смокини. Изподра се, скъса бурнуса си, но падна от клон на клон без сериозни рани. Върна се на стената, закачи куката на въжето, надяна примката на мортира и се спусна вън от крепостта. После запали въжето. Когато конопът изгоря, куката падна в краката му. Белия я вдяна в бурнуса, вдигна качулката и избягвайки главния път, тръгна към морето.
Лорчата го чакаше на брега, а слънцето все още не беше подпалило континенталните гори, когато „О Мегас“ напълни ветрилата и се понесе на юг, по мирната повърхност на Ионийско море.
В средата на септември „О Мегас“ навлезе в Средиземно море. Наближаваше сезонът на бурите, но небето беше ведро и чисто, вятърът се сменяше от бриз на мистрал като през юни, дните бяха топли, дори потни, нощем захладяваше, но все още есента беше далеч. Десет дена плуваха, без да видят ни едно ветрило, дори рибарска лодка не срещнаха, макар че това бяха дните на паламуда. Имаше нещо зловещо и смълчано в пустото море, а времето усилваше това чувство.
Вангел въртеше ятагана до премала, после се връзваше, скачаше зад борда и плуваше в надпревара с шхуната, излизаше на палубата, хапваше и лягаше да спи. Лазар го пазеше и щеше да го събуди само ако на хоризонта се появят ветрила.
Беше рано следобед на дванадесетия ден, когато шуреят му влезе в каютата.
— Черни платна, дон! Тримачтов ветроход, прилича на сарацински шебек!
— Свалете калъфите от мортирите! — заповяда Белия. — Всички на борда… Да се подготви абордаж!
— Те не искат кръв, дон!
— Чу ли какво ти казах, Лазаре! — Вангел спусна нозе на пода, разтърка очи. — Приближете го на борд! Ще го ударим на топсели! Бързо!
Когато разстоянието се скъси, платната се оказаха червени и Вангел вече знаеше с кого има работа. Капитан на прославените кървави платна беше широко известният черкез Махмуд Дон де мар, или Мохамед Шаа… еди-кой си, както сам се беше прекръстил вманиаченият сарацински вълк. Опасна среща! За първи път през мозъка на Белия мина мисълта да опъне всички платна и да избегне битката, но вече беше дал заповед за „скок“ и ако я отменеше, щеше да загуби престижа си. Но имаше и още една причина. Най-после „О Мегас“ щеше да хвърли куки на истински пират и капитанът му да провери качествата си — и своите, и на екипажа.