Бордът на черкеза изглеждаше спокоен. Не обираха ветрила, не изпъваха нови. Шебекът плаваше по неизменен курс. Белият беше този, който щеше да нападне. Палубата на сарацина димеше, пиратите готвеха или пиеха ром край огъня. „О Мегас“ скъсяваше разстоянието, деляха го една, най-много две мили. Екипажът беше стихнал край борда, артилеристите разпалваха барутни мангали. Като че ли всичко беше готово за бой. Последва тягостен, мъчителен половин час и корабите се вплетоха. Левантинците хвърлиха куки, сарацините ги отсякоха и откриха огън от мускети. Три несполучливи опита за абордаж направи Вангел и все още беше на борда на шхуната. Нервите му играеха, идваше му сам да скочи на шебека, но там щяха да го превърнат в кървава дрипа.
Позна Махмуд. Едър, гол до кръста, със златен византийски шлем на главата, в бели панталони и чортови ботуши, Махмуд Дон де мар излезе на палубата. Появата на вожда влуди сарацините. Ярост се лееше от гърлата им, мълнии от очите. Техен ред беше да хвърлят куките и сарацинската сган се изсипа на „О Мегас“. Летяха с въжета, на прътове, скачаха през борда. Настъпи хаос. Вангел съсече един пират, друг набучи на ятагана, но го връхлитаха все нови и нови. В един миг се видя обграден от три страни, но Лазар застреля левия нападател и го изтегли към форпита. Дрънчаха ятагани, някой биеше корабната камбана, проехтяха единични изстрели, но в общото меле беше трудно да се види кой взема превес. Вангел пъхна ятагана под мишница и измъкна пищовите. Два изстрела — два трупа.
— Дръжте се, воини на кръста! — изрева Белия. — И сарацините са смъртни!
Нападнаха го, преди да успее да напълни пищовите, и отново трябваше да върти ятагана.
— Донеси мускети! — заповяда през рамо там, където трябваше да бъде Лазар, и посрещна нападателя. Беше едър, силен негър. В едната ръка въртеше тежка верига, в другата държеше къс двуостър меч. Веригата изби ятагана, но преди широкият замах на меча да отсече главата му, Вангел заби тосканската кама в антрацитения корем на пирата. Скочи, грабна ятагана, но и веригата на негъра.
— Стреляйте! — крещеше той. — Всички на мускетите! Стреляйтеее!
Стрелбата зачести. Около грота се биеха с ятагани и мечове, но някой се беше залостил в трапа за трюма и стреляше безпогрешно. Лазар откри огън от квартердека, стреляха от рострата, имаше стрелци по рангоута.
Веригата се оказа страшно оръжие. Беше еднаква ефикасна и за отбрана, и като убиец. Вангел разби няколко глави с жестоките й брънки, изби няколко калъча и освободи път за ятагана си. Боят траеше повече от час, когато му се стори, че сарацините се оглеждат за отстъпление. Тогава отново видя Махмуд. Пушеше лула, подпрян на въжетата на шебека, и гледаше боя от разстояние. Белия спря.
— Преградете им пътя! — викна той — Обърнат ли на бягство, избийте ги с олово!
Вангел се оттегли от боя, мина зад каютата, сряза едно от въжетата на бизана и ползвайки принципа на махалото, скочи на шебека. Махмуд не го усети, а и шумът беше такъв, че за да чуеш нещо, трябваше да ти крещят в ухото. Белия притича по фалшборда, озова се зад гърба на пирата, изправи се, замахна и стовари веригата под шлема, там, където вратът се свързваше с раменете. Махмуд се разклати, но не падна. Следващият удар беше в голия кръст, третият раздроби дясното рамо на сарацинския бик и той се свлече на колене. Вангел зае мястото му. За сарацините появата на русия капитан означава превземане на шебека и те се поддадоха на отчаянието. Левантинците усетиха превъзходството си и проведоха дива, масова атака, последната, на която бяха способни.
Палубата се хлъзгаше от кръв, тела се валяха навсякъде, стенеха ранени, доубиваха полуживи сарацини. Звездата на Махмуд Дон де мар беше загаснала завинаги, макар самият той да не беше мъртъв. „Ще го подаря на Марс!“ Вангел заповяда да го оковат, да превържат раните му и да го пазят жив. Лазар, ранен в единствената си ръка, хукна да изпълни заповедта.
Левантинците изхвърлиха труповете, качиха вода във ведра и се заеха да мият палубата, а Белия отиде да разгледа шебека. Беше добър кораб, имаше остра водна диря, красива лъвска ростра, но най-силно любопитство предизвикваше каютата на черкеза. Вангел разкова кухите стени, пода, сандъците. Отвсякъде рукна злато.
Вангел Дон де мар не подозираше каква слава и какъв престиж на пират ще му донесе победата над Махмуд в акваторията на Средно море, но заедно с това и каква излишна популярност в Илдъза. Вангел никога не разбра кой беше съобщил името му на Мехмед Соколлу, великия везир на Селим Втори, но пленяването на черкеза помогна на стария велможа да внуши на падишаха, че именно русият пират е отмъкнал златото от борда на адмирал Али паша.