— Не, дон! — Филип рядко използваше тази самозвана титла, но сега тя сама се изплъзна от устата му. — Ние имаме седем кораба и не можем да постигнем единство, камо ли ако станат седемдесет или седемстотин, да даде всевишният такова щастие! Не, Вангелис, аз съм отчаян! Не е съдено да възкресим Византия!
— Тогава да трупаме опит и да чакаме по-сгодни времена? Аз тръгвам да търся французина. Който иска, може да ме последва. В Атлантика ще има кръв и набези, тук оскотяване и срамни болести! Избирайте!
— Аз нямам работа в Океана — тихо, но твърдо каза Менон. — Ако не ми провърви в затворените морета, ще се върна в Киркира.
— Баща ти напусна острова. Сега живее в Янина — каза Белия и престана да му обръща внимание. — Ти, Филипе?
— Не, Вангелис! Чакам вест от патриарха, отговорен съм за момчетата… Не забравяй Исак! Ще използува заминаването ми, за да го представи като бягство. Бягство при пиратите, Аваля! Това ще ми коства анатема за целия род и отлъчване от църквата!
Белия кимна.
— Разбирам, капитани! Утре ще събера флота. Които искат да търсят съдбата си със сабя в ръка, ще тръгнат с мен. На три ветрохода… Сокон Мехия, Лазар на Махмудовия шебек и „О Мегас“. Това е… Ще те търся чрез Солунската патриаршия… Потрябвам ли ти, открий жена ми в Янина. Ако съм жив в началото на пролетта, ще се върна в Средно море.
Филип стана, прегърна го трескаво и с наведена глава тръгна към трапа. Менон имаше въпроси, но нещо му пречеше да ги зададе.
— Кажи, шурей?
— Вярно ли е, че се готвиш да обесиш Махмуд черкеза?
— Вярно е, Меноне. Не одобряваш ли?
— Не разбирам, дон!
— Какво неясно има?
— Ако се върнеш към пиратството, защо избиваш пиратите?
Вангел не очакваше такъв въпрос и не беше готов с отговора.
— Прищявка, Меноне! На този свят всичко се командва от капризи.
Исак Погонат се появи на екзекуцията. Беше облечен в бяло и пурпур, цветовете на василевса, но беше проявил скромност и на главата му не блестеше диадема. Вангел го видя, но се направи, че слуша ругатните на черкеза. Махмуд, стъпил върху бурето, на път към небитието, изпитваше едно-единствено чувство — омраза. Лицето му напукано от треска, устните засъхнали с бяла слюнка, очите мътни като разбунени блата, но характерът — непокътнат, див, горд, презиращ смъртта. Махмуд псуваше, сипеше хули, призоваваше тълпата на помощ, кълнеше — и всичко това със сладостната мечта да докопа Вангел Аваля за гърлото. Страшен враг би бил живият черкез и Белия щеше да изчака истинската му смърт, вечната, преди да напусне площада на Сидра.
Сокон командуваше екзекуцията. За Вангел беше достатъчно да присъствува. Той, русият капитан, подлагаше на това унижение Великия дон, който държеше в ужас приморските градове от Измир до Оран, който получаваше откуп от пленници, данък за каботажно плаване, процент от контрабандата на хашиша; който колеше, палеше, убиваше с глад, със слънчев удар, с плъх в гърне, вързан за стомаха… Той, Махмуд черкеза, щеше да умре на бесилото, защото Вангел Аваля следваше капризите на гордостта си. Менон беше поразен от отговора на зет си и разпространи думите му, а те бяха стигнали и до самия черкез, виновника за бурното злорадо тържество на жителите на Сидра.
Победата над сарацинския шебек, фактът, че всеки може да види увисналите платна над пуст, унил борд, караулът на левантинците правеха от Вангел Аваля истински дон де мар. Новият господар на морето добиваше огромен авторитет и появяването на Погонат не можеше да заслепи блясъка на кървавата му слава.
— Поздравявам те, капитане! — Погонат приближи с ръце, скрити под плаща, с лице и учтиво, и презрително. — Удържал си достойна победа.
— Добре дошъл, Исак! — отговори Белия, сигурен, че това обръщение ще извади от равновесие високомерния архонт. — Ще присъствуваш на поучително събитие!
— Какво искаш да кажеш? — попита Погонат. Любопитството му се оказа по-силно от гордостта.
— Нищо повече от това, което чу.
Сокон ритна бурето и Махмуд увисна на въжето. Повече от пет минути изключителната му физика се бори за живота, но в края на краищата езикът напусна устата, очите се обърнаха и черкезът се остави на смъртта. И Вангел, и Погонат мълчаливо изчакаха агонията, но когато се увери, че с пирата е свършено, Исак попита:
— Плашиш ли ме, Вангел дон?
— Предупреждавам те, архонт! — Белия се усмихна вътрешно. — Един ден ще попитам: „Архонт, кой изпрати Менон да стреля по «О Мегас»“? Тогава ще очаквам отговор…
Вангел се обърна и следван от Лазар, напусна горещия, прашен площад на Сидра.