Вангел срещна погледа на Марс. Очите на французина бяха все така безизразни, но белязаното му лице се разтягаше в окуражителна усмивка. Марс излезе от вцепенението и пое командването.
— Внимание, десен борд! След малко ще се изравним с брига. Целете се в леглата на мортирите! Палете фитилите, готови за стрелба! Огън!
Англичаните бяха издали същата команда. Двете артилерии ревнаха едновременно. Полетяха дъски, трещяха и се чупеха мачти, крещяха ранени, чуваха се викове, смъртни агонии, виеше се дим, после корабите се разминаха и застанаха кърма срещу кърма. Тогава Вангел видя Жан Марс Дон де мар. Снаряд беше отнесъл двата му крака и по детски скъсеният му труп се подпираше на длани… И кръв не се лееше дори. Марс спираше кръвотечението, притискайки живото месо към борда.
Сарацините грабнаха французина, стегнаха с върви бедрата му високо при чатала и взеха да шият живото месо. Марс припадна.
„Това е краят!“ — помисли Вангел и се зае да огледа пораженията. Гротът, фокът и бизанът бяха непокътнати, а това значеше, че поне бягството е възможно. Корветът плаваше на юг и ако съдбата не му скроеше лошата шега да го срещне с фрегатите, с корекция юг-югоизток, може би щяха да се доберат до Гибралтар. Англичаните се отказаха от преследването. Сокон изхвърли саваните и се хвана за такелажа. Левантинците ковяха десния борд, кърпеха, зашиваха, топяха смола за прогонване.
Бриговете изчезнаха на север. Вангел Аваля викна кормчията и му връчи управлението. Сарацинът се наведе и целуна ръката му. Това беше акт на благодарност.
— Дон — Лазар заекваше. — Кой си ти, дон?
— Богът на разбойниците! — изръмжа Белия, обзет от досада. — Гладен съм, Лазаре. И вино, бързо!
Вангел тръгна към каютата. Нямаше нужда да се обръща. Знаеше, че албанецът отправя горещи благодарности към левантинския си бог и към неговия пророк Белия дявол, родения с талант да оживява.
„Бел фльор“ се оказа изключителен кораб, бърз, устойчив, снабден с шест отделни каюти и баня със слънчева вода. Белия пое управлението на корвета. Живееше в каютата на свещеника, между евангелието, разпятия, дори кости — „светите мощи на св. Жак“, покровителя на корсарите от Сен Мало. Не можеше да се нарадва на масата и столовете. Хранеше се седнал, сричаше над бордовия дневник, френският език се различаваше от лингва франка, бездействаше удобно. Белия дявол не обичаше излежаването, а ислямитите не признаваха друга форма на почивка.
Корветът уверено цепеше вълните. В трюмовете имаше резервни платна, въжета, мачти, рей, склад за барут, вани за гюллетата и най-важното, артилерията беше лята в Хавър и представляваше последната дума на военната индустрия.
Марс все още беше в шок, макар отдавна да беше се върнал в съзнание. Британия завинаги му беше отнела мечтата за фермерския живот и пиратът обмисляше смъртта си зад затворените клепачи. Че Марс ще посегне на живота си Вангел за миг не се съмняваше.
„Бел фльор“ плуваше втора седмица на юг и всеки ден опасността от френска засада намаляваше. След някой и друг ден корветът щеше да навлезе в португало-испански води. Вангел намери в каютата жълто знаме, символ на епидемия, и заповяда да го закачат на стенгата. Белия не искаше да рискува златото в нова битка, ако някаква хитрост, да пази бог от болести, му позволеше да се добере безпрепятствено до Киркира.
Левантинци и сарацини се подчиняваха охотно. Пиратите знаеха кой ги е измъкнал от британския капан, а в морето нищо не се ценеше по-високо от куража. Пиратите, като всички разбойници на този свят, вярваха в късмета повече, отколкото в бога, а Вангел Аваля Дон де мар беше доказал, че е любимец на съдбата.
Сокон водеше корвета, Лазар — личната охрана на дона, той служеше и за началник на вахтата и Белия се оказа в безгрижното положение на Али Урода, вегетиращ в полумрака на каютата, въпреки че продължаваше фехтовалните упражнения и ловеше за тренировъчно „чучело“ ту един, ту друг от левантинците.
Когато отминаха Бискайския залив, а с това и опасността от среща с французите, времето се затопли, задуха от африканския бряг и настроението на пиратите скочи до буйно веселие и пиянски изстъпления. Сокон и Лазар едва удържаха дивите нрави, а Вангел стискаше зъби и отлагаше намесата си. Избухваха сбивания с ножове, престрелки, изчезваха левантинци и сарацини, без никой да може да даде приемливо обяснение какво е станало с тях. До такава степен беше свикнал със смъртта, че я третираше като банална част от ежедневието, и не смяташе, че на борда се е случило нещо трагично.